Thursday, March 15, 2018

“We are a participant in the Amazon Services LLC Associates Program, an affiliate advertising program designed to provide a means for us to earn fees by linking to Amazon.com and affiliated sites.” 

Wednesday, December 11, 2013

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Всеки обича огледалото в което може да види собствените си атрибути и качества. Човек, който не познава реалността на своето лице, смята че велото което се отразява в огледалото е неговото лице. Открий лицето си, за да разбереш че аз съм огледало на твоето лице и ще знаеш че съм огледало.

На този, който казва че пейгамберите и евлиете излагат погрешни твърдения и че всичко в тях е спорно /подлежи на съмнения/, може да се отговори следното: „Със шапката си ли мислиш, или говориш посредством откровение, проницателност и далновидност? Ако имаш откровения и видения и говориш за тях, то тогава откровението е намерило съществуване и това е най-ценното и най-благородното нещо на света. То също е и мерилото /стандарта/ на истинитостта на пейгамберите, защото те не твърдят друго, освен че са вдъхновени от откровение което ти признаваш. Откровението може да се манифестира само посредством обект на откровение, защото глагола „да видиш” изисква нещо което да се види и наблюдател /който да го види/. Това, което се вижда е онова което се търси, а наблюдателя е търсача, или обратно. Чрез самото ти отричане, търсачът, търсенoто и виждането се потвърждават. Връзката между човека и Аллаха е нещо чието отричане задължително потвърждава нейното съществуване. Казват че някои хора са последователи на тъпак и го почитат като светец. Аз съм на мнение че „тъпия шейх” не е по-назад от камък или идол, чийто последователи ги обожават, залагат надеждите си в тях, копнеят за тях, молят ги за неща и плачат пред тях. Камъкът не чувства нищо от тези неща, но Аллах го е направил обект на обожаване за тях, въпреки че той самия нищо не знае.

-- -- -- --

Тези хора обичат техния умствен образ /който сами си са изградили/ за този безполезен шейх, който няма никакво знание за техните състояния на раздяла, единство и екстаз. Но дори погрешната обич към един умствен образ да предизвика екстаз, то не е същото като да водиш любов с любимата си, която те разбира и е чувствителна към твоето състояние.

Удоволствието на един човек който прегръща каменна колона в тъмнината, мислейки че това е неговата любима и обяснявайки се в любов не е същото удоволствие като на онзи който прегръща своята жива, чувствителна любима.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Много академици и студенти /хора, които се занимават с наука/ мислят, че ако започнат да посещават нашите предавания ще забравят каквото са научили или съвсем ще се откажат от научната си работа. Напротив, когато дойдат тук, тяхното знание оживява. Ученето е като празна скица. Когато добие душа, то оживява. Всичкото това знание идва от „беззвуковия и безгласен” свят и се превежда в звук и глас тук. В другия свят речта е без звуци и думи. „Аллах разговарял с Муса” /4:164/. Да, Аллах „разговарял” с Муса, но не посредством звук и думи, не посредством гърло и език. На човека са му нужни гърло и устни, за да създава думи, но Аллах е над такива неща като устни, уста и гърло, така че пратениците разговарят с Аллах в беззвуковия и безгласен свят по начин, който не може да бъде разбран от представата на частичните разуми /на хората/. Пратениците идват от безгласния свят в света на думите и стават, като деца заради тези деца тук. Хазрети Пейгамбера казва: „Изпратен съм, за да позовавам”. Сега въпреки, че вярващите са залостени в думи и звук и не могат да се докоснат до това състояние, те извличат сила от посланника или евлията /светеца/ и растат. Те намират утеха при него като дете, което намира утеха и сила при майка си, въпреки че то може и да не познава всяка нейна черта; като плода, който намира подкрепа, на клона и се подсладява и зрее, не знаейки нищо за дървото. По такъв начин хората получават сили и препитание от думите на Великия, въпреки че не го познават и не могат да го разберат.

Във всяка душа съществува убеждение че има нещо, че съществува чудесен свят отвъд разума, отвъд думи и звуци. Не виждате ли как всичките тези хора имат тенденцията да посещават луди хора? Те казват: „Може би това е то. Вярно е, че „то” съществува, но са сгрешили мястото. „То” е отвъд разума, но не всичко което е извън разума е „то”. Всеки орех е кръгъл, но не всяко кръгло нещо е орех. В нашите думи има намек за „това”. Въпреки че „то” съществува в състояние, което не може да се кодифицира и опише с думи, все пак, разума и душата се подсилват и препитават от „него”. „То” не съществува в тези луди хора, около които хората се събират, защото те нито излизат извън себе си, нито намират утеха при тези луди хора, дори и да мислят че я намират. Това което те намират ние не можем да наречем утеха. Едно дете, разделено от майка си, може да намери временна утеха в присъствието на някой друг, но ние не наричаме това „утеха”; то е просто случай на объркана идентификация.

Докторите казват че всичко което е приятно и вкусно за един човек му дава сила и чисти кръвта, но до толкова, доколкото човека не страда от някаква болест. Например, човек който страда от извратен вкус намира калта и глината приятна и вкусна, но ние не можем да кажем че това е полезно за неговото здраве. Също така, болен от холера човек може да харесва кисели храни а не сладки, но това не означава сходност /съответствие/ защо предпочитанието е основано на разстройство и болест. Истински приятно и подходящо е онова, което човек харесва преди да се е разболял.

Например, ако човек си счупи или изкриви /изкълчи/ ръката и тя виси крива, докторът ще я изправи и фиксира както е била преди. Човека няма да намери тази операция за приятна и ще почувства болка от нея. Вероятно дори би оставил ръката си крива, но доктора ще каже: „Вие харесвахте ръката си права, както беше преди, и изпитвахте задоволство от това. С изкривяването сте претърпели болка. Сега може би предпочитате да я оставите крива, но това „удоволствие” е фалшиво и няма никакво значение.”

По подобен начин душите намерили за приятно и подходящо да обожават Аллаха в духовния свят и да бъдат напълно погълнати от Него, както мелекeте. Ако те почувстват болка и разстройство от връзката им с телата /които получават на този свят/, а после се задоволяват да „ядат кал”, пейгамберите и евлиете, които действат като доктори, им казват: „Вие не сте истински доволни. Вашето удоволствие е фалшиво. Това, което истински ви задоволява с нещо друго, но вие сте забравили за това. Това, което е наистина приятно за вашия оригинален, здрав темперамент е онова, което сте харесвали в Началото. А сега намирате това разстройство за приятно. Мислите че е подходящо и не вярвате в истината.”

Един мистик седял с един граматик. Граматика казал: „Думите могат да бъдат само три вида: глаголи, съществителни имена или частици.” /традиционно разпределение на частите на речта в Арабската граматика/.

Мистика съдрал ризата си и заплакал: „Двадесет години от моя живот, двадесет години търсене и труд са били напразно! Всичките тези години съм се трудил с надеждата да намеря „дума” извън тези категории, но ти разруши моята надежда.”

Въпреки че мистика вече бил намерил тази „дума” и постигнал целта си, той казал това за да събуди вниманието на граматика.

Когато Хасан и Хюсеин /внучетата на Хазрети Пейгамберина/ били деца забелязали че един човек е взeмал абдест /ритуално измиване/ неправилно. Те искали да го научат да взeма абдест правилно и така отишли до него и единия казал: „Брат ми казва, че вземам абдест неправилно. Бихте ли ни помогнали? И двамата ще вземем абдест пред вас, а вие ни кажете кой от нас го взема в съответствие с религиозните изисквания?”

Когато и двамата взели абдест човека казал: „Драги деца, вашите абдести са абсолютно изправни и в съответствие с религиозните изисквания, а моя абдест е този който е неправилен.”

Колкото повече гости има, толкова повече къщата се разширява, толкова повече се украсява, и толкова повече храна се подготвя. Не виждаш ли че когато едно дете е малко, неговите идеи, които са като гости, са пропорционални на „къщата” на неговото тяло? То не знае за нищо друго, освен за мляко и за своята дойка, но докато расте, неговите „гости” или идеи се увеличават. Неговата къща се разширява с разум, схващане /разбиране/ и проницателност. Когато гостите с името „Обич” дойдат, те няма да се поберат в къщата и така къщата се събаря и се гради отново. Царя и цялата му свита просто няма да се поберат в старата къща. Този портал не е достоен за тези посетители. Такава безкрайно огромна свита може да се побере само в безкрайно огромно пространство. Тази свита излъчва абсолютно озаряване; тя разтопява всички неясноти и открива скритите неща, за разлика от свитата на този свят, която само увеличава неяснотите.

„Поднасям жалба за неправди,

които няма да описвам,

за да не знаят хората

за моите извинения и упреци.

Кой знае дали сълзите на восъчната свещ

са от разговора с огъня

или заради раздялата с мед в пчелния кош?”

Някой каза, че това е написано от Кади Ебу Мансир от Херат. Той обикновено говори с неясен стил, характеризиран от реторично украсяване, докато Менсyр Халадж не можеше да се здържа и говореше директно. Целия свят е затворник на съдбата, а съдбата е затворник на Аллахa, изворa на красотата. Аллах открива всичко и нищо не скрива.

-- -- -- --

Някой каза: „В Хваразъм никой не се влюбва: там има толкова красавици, че веднага след като една ти завърти главата ти виждаш друга, дори по-красива от първата. И така човек се отегчава от цялата работа.”

Ако не се влюбиш в красавиците на Хваразъм, ще се влюбиш в самия Хваразъм заради неговите безбройни красавици. Този „Хваразъм” се нарича духовна бедност, където има толкова много красоти на същността и духовната форма, че без значение към коя се приближиш и намериш задоволство с нея, появява се друга и за да замести предишната в твоето съзнание, и така, без край. Затова нека се влюбим в душата на бедността /факирлик/, където има такива красоти.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Ние сме като паници, които плават на повърхността на водата. Как плават паниците не се определя от тях самите, а от водата. Тук някой каза: „Общо казано, това е истина, но някои разбират, че са във водата, а някои – не.” Ако трябваше всичко да прилагаме в общи линии, то тогава специфичността в хадиса: „Сърцето на вярващия е между пръстите на Милостивия” не би била коректна, нито пък айета: „Милостивия, който учи Корана” /55:1-2/. Тези неща не могат да се гледат в общи линии. Аллах ни е научил на всички неща, които знаем. Защо тогава в айета се споменава само Корана?

В айета: „Той създаде небесата и земята” /6:1/ Защо се споменават само небесата и земята, когато Той е създал всички неща общо казано?

Няма съмнение, че всички купи плават по водата на Божествената мощ и воля, но би било неучтиво да се приписват на Аллаха вулгарни неща като например Създателя на изпражнения. Затова се казва, че Той е Създателя на Небесата и душите. Следователно, има причина за тези специфични уточнения, въпреки че общо взетото също е вярно. Когато нещо се спомене отделно, това е знак за избраността и качеството на това нещо. Както и да е – купите плават по водата. Водата носи една купа по такъв начин, че всички други купи гледат към нея. Друга купа пък бива носена по съвсем друг начин и всички купи инстинктивно бягат от нея и се чувстват засрамени. Самата вода ги вдъхновява и оспособява да избягат и те казват: „О, Аллах, увеличи разтоянието между нас.” А за първата купа те казват: „О, Аллах, доближи ни до нея.”

Сега един човек който вижда всичко това „в общи линии” ще каже, че по отношение на покоряването и двете купи са еднакво покорени от водата. В отговор на това може да се каже следното:

„Ако можеше да видиш елегантността и красотата на първата купа ти нямаше да обръщаш внимание на общите й характеристики.” По същия начин, биологичното съществуване на любимата жена, например, е свързано с всякакъв вид мръсотия, но дали на влюбения му идва на ум, че неговата любима има нещо общо с мръсотия от общата гледна точка, че и двамата са тленни – и двамата са същества, които заемат място в пространството, създадени временно, и двамата подвластни на упадък и разруха или тем подобни общи характеристики? Такава мисъл никога няма да му хрумне. И той не би се отнасял мило и вежливо към всеки, който му напомни за тези обши черти и качества; той би сметнал такъв човек за свой личен дявол. Следователно, тъй като нещо в теб те кара да гледаш нещата от „обща” гледна точка – което значи, че не можеш да видиш нашата „специфична красота” – не е разумно да спорим, защото нашите спорове са смесени с красота, а “да откриеш красотата на онези, които не са достойни за нея е грешно.”

„Не давай мъдростта на недостойните, за да не бъдеш несправедлив към нея. Не отказвай да я споделиш с достойните, за да не бъдеш несправедлив към тях.”

Това знание е размишление, а не спор. Розите и плодовите дървета не цветят през есента - тоест, би било конфронтация с „опонента” Есен – а на розата не й е в природата да се конфронтира с есента. Ако отношението на слънцето си е свършило работата, тя се показва в умерено време. Ако не, тя обръща главата си навътре и се връща в корена. Есента може да се заяжда: „Ако не си изсъхнало клонче, ако си истински мъж, излез да се бием.” Но розата отговаря: „Пред теб аз съм изсъхнало клонче и страхливец. Казвай каквото си искаш.”

Бахауддин, представи си, че една старица без зъби и с набръчкано лице като гърба на гущер дойде при теб и ти каже: „Ако си истински мъж, вземи ме”. Ти би казал: „Не дай Боже! Аз не съм мъж. Пред теб аз съм страхливец.” Представи си, че един скорпион дойде близо до теб и ти каже: „Чух, че си весел човек. Засмей се, че да видя колко си весел.” Ти би казал: „В твоето присъствие не притежавам ни радост, ни смях. Сега съм преокупиран само с надеждата ти да си отидеш.”

Някой каза: „Ти въздъхна /със съжаление/ и моя екстаз ме напусна.” Има времена, когато екстаза ще те напусне и без въздишане, в зависимост от ситуацията. Ако не беше така, Аллах не би казал: „Ибрахим беше пълен със съжаление и състрадание.” /9:114/

Човек не трябва да върши ибадет и добри дела с цел да се покаже пред хората, защото всяка показаност е екстаз. Ти казваш какво правиш, за да изпиташ екстаз. Ако има някой, който произвежда екстаз у хората, ти оставаш при него, за да изпиташ екстаз. Това е все едно да будиш спящ пътник: „Ставай, кервана тръгва.” „Не го буди” – казват хората – „Той е в екстаз.” Но такъв екстаз е разруха, докато буденето е спасение от разруха. Има два вида събуждане: ако водителя е по-напреднал в знание от спящия, спящия ще се събуди в по-високо ниво на мислене; от друга страна, ако спящия е по-напреднал в знание, той ще се събуди в по-ниско ниво на мислене – в нивото на водителя.

Thursday, May 21, 2009

Fihi Ma Fihi (36-40)

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Формата е второстепенна по отношение на обичта, защото, без обич, формата няма никаква стойност. Онова, което не може да съществува без главното, е второстепенно. Тъй като не може да се каже, че Аллах има форма и след като формата е второстепенна, Той не може да се нарече второстепенен. Ако някой каже, че е невъзможно да си представиш и да конкретизираш обичта без форма, и че по тази логика нейното второстепенно изражение е формата, ние питаме защо да не можеш да си представиш обич без форма. Всъщност, обичта е причината за формата. Хиляди форми, и изобразителни и действителни се пораждат от обичта. Въпреки, че няма картина без художник и няма художник без картина, картината все пак е второстепенна, а художника главен – „като движението на пръста с движението на пръстена.”
Ако един архитект не чувства „обич” към къщите, той не би могъл да замисли и проектира нито една къща. По подобен начин, в една година житото може да се продава по цената на златото, а на следващата по цената на пръстта, а формата на житото си остава същата. Стойността и цената на формата на житото зависи от „обичта” към житото. Също така, занаята, който ти преследваш и обичаш може да има огромна стойност за теб, но във време, когато няма търсене за такъв занаят, никой не го учи и не го практикува.
Хората казват, че в края на краищата обичта е състоянието на липса, недостиг и нужда за определено нещо; следователно, състоянието на нужда е главно, а нужното нещо е второстепенно. Аз казвам, че думите, които ти говориш, ги говориш от нужда. В края на краищата, тези думи извират от твоята нужда – именно, когато ти добиеш желание за тези думи, те се „раждат”. Следователно, състоянието на нужда предхожда, а тези думи се раждат от него. Нуждата съществува преди думите. Ако някой попита как предмета на целта може да бъде второстепенен, ако в края на краищата предмета на твоята нужда са тези думи, аз казвам, че второстепенното винаги е предмет на целта, също както предмета на целта на корените на дървото са неговите клони.
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Лъжливите обвинения срещу това момиче ще спрат. Нещо е дошло на мястото си във въображението на тези хора.
Човешкото въображение и вътрешна динамика са като преддверие, през което се минава, преди да се влезне в къщата. Целия свят е като една къща и всичко, което влиза в преддверието, задължително ще се появи и в къщата. Вземи например тази къща, в която сме сега. Нейната форма първо се е появила в съзнанието на архитекта; и едва след това тя е станала къща. Следователно, ние казваме, че целия този свят е една къща. Въображението, мислите и идеите са като преддверие на къщата. Със сигурност знай, че каквото и да се появи в преддверието, ще се появи и в къщата. И всичко, добро и зло, което се появява на този свят, първо се появява в преддверието; едва след това то се появява тук.
Когато Аллах пожелае различни неща да се появят на този свят – като чудеса, или градини, лозя и ливади, или науки и занаяти – Той поставя желание, търсене на тези неща във вътрешната динамика на хората, така че те да произлезнат от там. Всичко каквото виждаш на този свят съществува и в другия свят. Например всичко, което виждаш в една капка роса съществува и в океана, защото капката роса е от океана. По подобен начин, създаването на небесата и земята, Аллаховия Трон, всичките други чудеса - Аллах е поставил желание за тях в душите на евлиете, и за това света е станал видим.
Как можеш да слушаш хора, които казват, че света е несъздаден? Евлиете и пейгамберите, които са по-стари от самия свят казват, че той е създаден временно. Аллах поставил желание за сътворяването на света в техните рухове (души), и едва тогава света се появил. Следователно, те всъщност знаят, че той е създаден временно; те говорят от техния собствен опит и позиция.
Например, ние седим в тази къща и ние сме 60 или 70 годишни хора. Тъй като тази къща беше построена само преди няколко години, ние помним времето, когато тя не съществуваше. Скорпионите, мишките, змиите и други насекоми и паразити, които са родени и са живели целия си живот в стените на тази къща, са я завaрили вече построена, когато са се родили. Ако те кажат, че тази къща е съществувала от вечността, това не е доказателство за нас, които сме видели как тя се изгражда.
Също както животните, които произхождат от стените на тази къща, има и хора, които произхождат от къщата наречена „дунйя” /света/ и които нямат никаква същност. Те произлизат от това място и в същото това място те потъват. Ако те наричат дунйята вечнa, това не е доказателство за пейгамберите и евлиете, които са съществували хиляди и хиляди, и хиляди години преди света. Защо ли изобщо казвам „години”? Защо да говорим за числа? Това е нещо, което е отвъд всяко броене и изчисляване. Те са видели как света започва своето временно съществуване, също както ти си видял създаването на тази къща в продължение на време.
След всичко това, философчето пита Суннитa откъде знае, че света е създаден временно. А ти магаре, откъде знаеш ти, че той вечно е съществувал? В края на краищата, когато кажеш, че света е вечен, ти имаш предвид, че той не е създаден временно. Това е становище, което е основано на отрицание. Становища, които са основани на потвърждения се правят по-лесно, отколкото становища, основани на отрицания. Когато правиш отрицателно изявление, то е все едно да кажеш, че еди кой си не е направил нещо. Обаче такова нещо е много трудно да се знае със сигурност. Това изисква да си бил с този човек от началото на неговия живот до края, ден и нощ, докато спи и е буден, за да можеш да кажеш, че той абсолютно никога не е направил такова нещо. И дори и това не е неопровержимо – свидетеля може да е бил заспал или разглеждания човек може да е отишъл до тоалетната, където не е възможно да бъде съпроводен. По тази причина свидетелство, което е основано на отрицателно становище е недопустимо, защото то не е в сферата на възможното. От друга страна, свидетелство, което е основано на утвърдително становище, е в сферата на възможното и е съвсем просто. Човек само трябва да каже: „Аз бях с него за момент и в онзи един момент той каза това и това, и направи това и това.” Такова свидетелство е приемливо, защото то е в сферата на човешките способности.
Сега, ти, куче такова, по-лесно е да свидетелстваш, че света е създаден временно, отколкото да свидетелстваш, че е съществувал вечно и не е създаден временно, защото второто е становище, което е основано на отрицание. Обаче тъй като никой няма никакво доказателство, а ти не си видял дали света е създаден временно или е вечно съществуващ, ти питаш някого: „От къде знаеш, че е създаден временно?” Той отговаря: „Ти, простако, от къде знаеш, че винаги е съществувал?” Накрая, твоето твърдение е по-трудно да се докаже и е логически по-абсурдно.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Хазрети Пейгамбера седял с другарите си, когато няколко неверници започнали да се намесват в разговора. Той рекъл: „Всички сте съгласни с това, че на света има хора, които получават вдъхновение и че не всеки е вдъхновен. Вдъхновения човек е белязан с определени знаци в неговите дела, думи и изражение на лицето. Наистина, навсякъде в него има признаци на това вдъхновение. Когато видите някой, който притежава тези признаци, обърнете се към него и знайте, че той е достатъчно силен да ви напътства.”
Неверниците били объркани от тези думи и нямали какво повече да кажат. По-късно те взели своите саби и се върнали да безпокоят и обиждат другарите на Хазрети Пейгамбера.
„Имайте търпение – рекъл Хазрети Пейгамбера – „За да не кажат, че са взели надмощие над нас /като са ни накарали да изгубим контрол върху себе си./ Те искат да предизвикат публичен показ на религията, но Аллах ще манифестира тази религия когато Той реши.” И другарите му се молели тайно и скривали името на Хазрети Пейгамбера за определен период от време, докато не дошло вдъхновението: „И ти вземи сабята и се бори.”
Хазрети Пейгамбера се нарича „неграмотен”, не защото не можел да пише, а защото неговите „букви”, неговото знание и мъдрост били вродени, а не придобити. Нима човека, който можел да пише върху луната е неспособен да пише? Има ли нещо на света, което такъв човек да не знае, когато всички се учат от него? Какво може да притежава частичния разум, а Всеобхватния Разум да не го притежава? Частичния разум не може да изобрети или създаде нещо, което не е видял преди.
Устройствата, уменията и основите положени от хората не са нови изобретения: техните подобия са били видени преди и на тях просто се е добавяло. Единствено Всеобхватния Разум може да създава и изобретява от нищо. Частичния разум може просто да бъде обучаван. Той има нужда от обучение, а инструктора е Всеобхватния Pазум. Ако изследваш всички занаяти ще откриеш, че те всички са произлезли с вдъхновение и че пейгамберите, които са Всеобхватния Разум, са ги показали. Спомни си разказа за гарвана: когато Кабил убил Хабил (Каин и Авел) и не знаел какво да стори с тялото, един гарван убил друг, изкопал дупка в земята, поставил мъртвия гарван в дупката и заровил тялото. И така, Кабил се научил да погребва. Всички занаяти и умения са такива.
Всеки, който притежава частичен разум има нужда от обучение. Всеобхватния Разум е дарителя на всички неща. Онези, които са се съединили с Всеобхватния Разум, са пейгамберите и евлиете. Например ръката, крака, ухото и всички други сетивни органи на човека могат да бъдат обучавани от ума. Крака се научава да ходи, ръката да хваща, очите и ушите да виждат и чуват. Ако нямаше ум, нима сетивните органи биха могли да изпълняват своите функции?
Сега, по отношение на ума, това тяло е грубо и неизтънчено, докато сърцето и интелекта са тънки и деликатни. Грубото живее и оцелява посредством деликатното, от което то черпи всичко, което притежава. Без деликатното, грубото би било безполезно, долно, отвратително и негодно за нищо. По подобен начин, частичните разуми са инстрyменти, които биват обучавани от Всеобхватния Разум и добиват полза от Него; но те са груби, в сравнение с Всеобхватния разум.
-- -- -- --
Някой каза: „Спомени ни в твоя ниет /намерение/. Ниета е главното нещо. Дори и да няма думи, това не е важно. Думите са второстепенни.”
Нима този човек мисли, че ниета е съществувал в света на душите преди света на телата и че по тази логика сме доведени в света на телата безмислено? Това е абсурдно, защото думите са полезни и благотворни. Ако посееш само ядката от кайсиена костилка, тя няма да поникне. Следователно разбираме, че външната форма също е важна. Намаза е вътрешен: „Няма намаз без присъствието на сърцето” (хадис). Обаче е необходимо задължително да го изпълняваш във външна форма с физически рукю-та /навежданя/ и седжде-та. Само тогава можеш напълно да извлечеш полза и да достигнеш до целта. „Онези, които в своята молитва са постоянни.” (70:23) Това е намаза /молитвата/ на духа. Намаза на външната форма е временен; той не е вечен, защото духа на този свят е безкраен океан. Тялото е бряг и суха земя, която е ограничена. Следователно, вечния намаз принадлежи само на духа. Духа наистина има свой вид рукю-та и седжде-та; но рукю-тата и седжде-тата трябва да бъдат манифестирани във външна форма, защото съществува връзка между същността и формата. Докато същността и формата не си съответстват, няма да има никаква полза. Колкото до твоето твърдение, че формата е второстепенна по отношение на същността, че формата е поданик, а сърцето цар, това са относителни неща. Ти казваш, че ‘У’ е второстепенно по отношение на ‘Х’. Ако второстепенното не съществува, как може ‘Х’ да се нарича главно! ‘Х’ става главно, посредством второстепенното. Ако второстепенното не съществуваше, другото /’Х’/ нямаше да има име. Когато кажеш „женско”, подразбира се, че то е такова по отношение на „мъжкото”; когато кажеш „господар”, ти предполагаш съществуването на „поданик”, когато кажеш „управник”, ти предполагаш съществуването на „управляван”.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Хусамуддин Арзанджани беше голям дебатор преди да се присъедини към службата на бедните и компанията на дервишите. Където и да отидеше, той спореше и обсъждаше ревностно и задълбочено. Той го правеше добре, беше отличен оратор, но когато се присъедини към дервишите, удоволствието, което той изпитваше от тези дискусии избледня. „Една обич може да бъде прекъсната единствено от друга, /по-силна/ обич.” (хадис) „Който желае да седи в компанията на Всемогъщия Аллах, нека седи в компанията на дервишите.” Тези интелектуални занимания по отношение на състоянията на факирите са прости игри и пропиляване на живота.
„Земния живот е само игра и празна забава.” (47:36) Когато човек достигне до зрелост и напълно здрав разум, той повече не си играе. Интелектуалното знание, празния говор и прищявките в този живот са „вятър”, а човека е „пръст”. Когато вятъра и пръстта се намесят, те нараняват очите. От тях не идва нищо, освен обърканост и оплакване. Сега, въпреки че човека е само пръст, той плаче на всяка дума, която чуе, и неговите сълзи са като течаща вода. „Ти ще видиш как техните очи преливат от сълзи.” (5:83) Когато вместо вятър, върху пръстта потече вода, несъмнено ще се случи обратното – когато пръстта се полива, тогава израстват плодове, лековити билки и цветя.
Този път на бедността е начин, по който можеш да постигнеш всичко, за което се надяваш, било то победа срещу армиите на неприятелите или красноречие в ораторство и стил на писане, или каквото и да било. Когато избереш пътя на бедността, ти ще постигнеш всички тези неща. За разлика от други пътища, никой, който е поел този път, никога не се е оплаквал. От стотици хиляди хора, които са поели пътища, противоположни на този, и са се борили, вероятно един е постигнал целта си. И дори това не го е задоволило напълно, защото всеки път си има своите завои и заобиколки за постигането на целта. Целта може да се постигне само посредством тези завои и заобиколки. Пътя е дълъг, пълен с трудности и препятствия, които са подметнати от тези заобиколки и отклонения, за да пречат на окончателното постигане на целта. Но когато се присъединиш към света на духовната бедност и практикуваш с постоянство и последователност, Аллах ти дарява такива царства и светове, каквито никога не би могъл дори да си представиш. Ти ще се почувстваш смутен и засрамен от онова, за което си се надявал преди. Ти ще кажеш: „О, как съм могъл да търся и желая едно толкова долно нещо, когато е съществувало нещо толкова чудесно?” Тук обаче Аллах казва: „Въпреки че сега си незаинтересован и презираш онова „долно” нещо, все пак то ти мина през умa, но ти се отказа от него в Наше Име. Нашата Щедрост няма граници. Разбира се, че ще ти го подаря.”
Преди да постигне слава, Хазрети Пейгамбера ценял и желаел красноречието на Арабите. Когато невидимия свят му се открил, той се опиянил от обичта на Аллаха и изгубил интерес за това желание. Аллах му казал: „Подарявам ти точно това красноречие и елегантност, които желаеше.” „О, Аллах” – казал Хазрети Пейгамбера – „Аз съм свободен от това желание – не го искам.” „Не тъгувай” – казал Аллах – „Защото красноречието и твоето равнодушие към него ще бъдат в теб и ти нищо няма да загубиш от тях.” И наистина, Всевишния му дал такава реч, че целия свят, от негово до днешно време, продължава да произвежда томове и томове тълкования да я обясни, но и до сега не са я разбрали напълно. Аллах рекъл: „Твоите приятели, от слабост и страх от завистниците, шепнат твоето име. Аз ще направя така, че твоето име да бъде известно в цял свят и то ще се пее пет пъти на ден, с високи гласове и грациозни мелодии от високи минарета по целия свят, от Изтока до Запада.” Всеки, който напълно се предаде на този път, ще постигне всички свои цели, светски и верски. Никой никога не се оплаква от този път.
Нашите думи са истински монети; думите на други може да са фалшиви. Фалшивото дължи съществуването си на истинското. Истинската монета е като човешкия крак, докато фалшивата е като дървен крак, чийто размери са взети или откраднати от истинския. Ако в света не съществуваше нищо, наречено „крак”, как би могло да се знае какво е изкуствен крак? Следователно, някои думи са истински монети, а някои са фалшиви; но тъй като те си приличат, човек трябва да е разсъдлив и проницателен, за да различи истинските от фалшивите. Проницателността е истинска вяра, а липсата на проницателност е безверие.
Не виждате ли че по фараоново време, когато тоягата на Хазрети Муса се превърнала в змия и тоягите на магьосниците също се превърнали в змии, oнези, които нямали проницателност смятали тези змии за еднакви и не правели разлика, докато онези, които имали проницателност разбрали разликата между магьосничество и истинското, и повярвали посредством проницателността.
Следователно разбираме, че вярата е проницателност. В края на краищата, основата на правната наука е вдъхновението; но когато тя се намесила с идеите, емоциите и приложенията на хората, тази благодат е изчезнала. Прилича ли в днешно време правната наука на тънкостта на вдъхновението? Приликата е като водата, която тече от извора в Турут към нашия град. Вижте колко бистра и чиста е тя. Като влезе в града и мине през градините, кварталите и къщите, толкова много хора се къпят с нея, перат, и урината и мръсотията на хора и животни се изсипва и намесва с нея. Погледнете каква е като изтича от другата страна на града. Въпреки, че е същата вода, тя ще превърне пясък в кал, тя ще утоли жаждата на жадните и ще оцвети пустинята в зелено. Все пак, човек трябва да бъде проницателен, за да разбере, че чистотата, която водата е притежавала е изгубена и неприятни неща са се смесили с нея. „Човека който вярва е проницателен, далновиден, разумен и рационален.” (хадис) Един стар човек не е разумен, ако е преокупиран с игра и забава; дори и на сто години да е, той все още е незрял и е като дете. Тук възрастта не е от важност.
„Вода, която не се замърсява.” (47:15) - това е нужно. Такава вода пречиства всички мръсотии на света, а самата тя не се замърсява от тях и това е Водата на Живота.
Ако един човек вика и плаче по време на молитва, валидна ли е молитвата му и абдеста? Отговора е условен. Ако е плакал, защото друг свят, отвъд този, му бил показан, това всъщност се нарича „вода на очите” и зависи какво е видял. Ако е видял нещо от рода на молитвата и усъвършенстване на молитвата, то това е целта на молитвата. Неговата молитва е изправна и повече от валидна. Но ако е плакал заради нещо свързано с този свят, от агония, че врага е триумфирал над него или от завист, че някой имал нещо което той нямал, тогава неговата молитва е непълна и невалидна. Следователно разбираме, че вярата е проницателност да различим между правилното и неправилното, между истинското и имитацията. Който няма проницателност е лишен. Който я има, ще извлече полза от нашите думи, но нашите думи са загуба на време за хора, които нямат проницателност. Това е като примера с двама разумни и уважавани граждани, които от състрадание, свидетелстват в полза на един глупак. Глупака обаче казва нещо, което противоречи на тяхното свидетелство, а резултата е, че свидетелството няма ефект, а гражданите губят своя престиж и уважение. Затова е казано, че глупака сам свидетелства за себе си.
Когато настъпи състояние на духовно опиянение, човек е прекалено „пиян”, за да обръща внимание дали е в присъствието на проницателни хора, които са достойни за тези думи и така той ги извлича спонтанно. Това е както една жена, чиито гърди са пълни с мляко, и за да не го изхвърля, тя храни щенетата в махалата. Когато тези думи паднат в ръцете на нeпроницателните, то е все едно да дадеш безценна перла на дете, което не цени нейната стойност. Тъй като детето няма разбиране, някой ще му даде ябълка и ще му вземе перлата.
Когато Бeязид бил дете, баща му го записал в правна школа. Беязид попитал учителя: „Това правната школа на Аллах ли е?” Учителя отговорил: „Това е правната школа на Ебу Ханифе.”
„Аз искам правната наука на Аллаха” – казал Беязид. Пред учителя на граматика той искал „граматиката на Аллах”. Баща му го оставил намира и Беязид следвал желанието си. По-късно, когато пристигнал в Багдад и се срещнал с Джунейд, той изкрещял: „Това е правната наука на Аллаха.” И как ягнето да не познае майка си, от чието мляко се е хранило? Беязид бил роден от разум и проницателност.
Имало едно време един шейх, който държал учениците си построени мирно като войници. Хората го питали защо не им позволи да седнат и му казали, че това не било обичай на дервиши, а на царе. „Не” – казал той – „Мълчете. Аз искам да се научат да показват уважение и да извлекат полза от това.”
Въпреки, че уважението е в сърцето, външното е като кopица на вътрешното. Сега, какво значи тази „кopица”? Това значи, че едно писмо може да се познае по плика. От плика може да се знае за кого е писмото и от кого е. От първата страница на една книга човек вижда съдържанието и различните глави и раздели в нея. Така че, чрез външна демонстрация на уважение като навеждане на главата /на рукю и седжде/ и стоене мирно в молитва, човек вижда какво вътрешно уважение хората имат към Аллаха. Ако не правят външни демонстрации на уважение, тогава е очевидно, че те са вътрешно равнодушни и нямат уважение за хората на Аллаха.
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА
Аз казвам, че когато човек забрави каквото е научил, той става като чист лист /табюла раса/, готов за въпроси, чийто отговори не е заучавал. Ти, който слушаш моите думи от доста време, приеми някои от моите думи. Ти си слушал подобни на тях и преди и си ги приемал. Ти приемаш наполовина някои от моите думи, а върху някои други се колебаеш. Може ли някой да „чуе” това твое отричане, приемане или вътрешна нерешителност? Не, няма орган за такова „чуване”. Без значение колко внимателно слушаш, никакъв звук отвътре не достига до ухото. Самото твое посещение при мен е един вид въпрос, формулиран без вокални органи и език, сякаш казваш: „Покажи ни пътя и изясни каквото вече си показал.” И като седим заедно, без значение дали разговаряме или не, това е отговор на твоите вътрешни въпроси. Всеки ден Султана пита своите cлужители без думи: „Как служиш? Как ядеш? Как изглеждаш?” Ако някой го погледне въпросително, отговора със сигурност ще бъде въпросителен поглед и той няма да може да отговори директно. Това е като човек със заплетен език – той не може да формулира думите си правилно, без значение колко усилено пробва.
Когато златаря удря златното парче, той го пита нещо и парчето отговаря дали е чисто или смесица.
„Огнището само ти казва, когато те затопли,
дали си злато или позлатен бакър.”
/Санай/
Глада е „въпрос” към природата. Сякаш казва: „В стената на къщата на тялото има дупка. Подай ми тухла и цимент.” Яденето е „отговор”, сякаш природата казва: „заповядай”. И неяденето е „отговор” също, сякаш природата казва: „Няма нужда още. Тухлата не е изсъхнала още.”
Доктора ти взема пулса. Това е „въпрос”. Прегледа на кръв и урина е „въпрос” и „отговор”. Засяването на семената е „въпрос” - питане за определен вид плод; растежа на дървото е „отговор” без език и без думи. „Въпроса” също е без думи. Когато семето е развалено, дървото няма да изникне. И това също е „въпрос” и „отговор.” Не знаеш ли, че липсата на отговор също е отговор?
Един цар чул три молби от един поданик, но не написал отговор на нито една. Поданикът писал на царя: „Ако молбата ми е приемлива, кажете, a ако не е, моля Ви пак да ми кажете.” Царя му писал: „Не разбирате ли, че липсата на отговор също е отговор?”
„Отговаряй на глупав въпрос c тишина.” (хадис) Нерастежа на дървото е „не–отговор”, и следователно отговор. Всяко действие на човекa е „въпрос” и всичко, което му се случва, тъга и радост е „отговор”. Когато човек чуе приятен отговор, трябва да е благодарен и благодарността трябва да е в съответствие с въпроса, чийто отговор е получил. Ако отговора е неприятен, човек трябва бързо да се покае и да търси прошка и да не задава повече подобни въпроси. „Когато им изпратихме наказание, вместо да станат скромни и покорни техните сърца се втвърдиха.” (6:43) – което значи, че те не разбрали, че „отговора” бил в съответствие с техния „въпрос”. „И Шейтана им показа техните дела като добри.” (6:43) – което значи, че те видели отговора на техния въпрос и казали: „Този грозен отговор не съответства на нашия въпрос.” Те не знаели, че дима идва от разпалването, а не от огъня. Колкото по-сухо е разпалването, толкова по-малко дим ще има. Когато оставиш една градина на грижата на градинаря и усетиш неприятна миризма, обвинявай градинаря, а не градината.
Попитали един човек защо убил майка си. „Видях блуд” – казал той. „Трябваше да убиеш мъжа” рекли хората. „В такъв случай трябва да убивам по един всеки ден.”
Каквото и да ти се случи, дисциплинирай душата си, за да не се биеш с някого всеки ден. Когато се казва „всичко е от Аллаха” (4:78), ние казваме, че дисциплинирането на душата и оставянето на света също са от Аллаха.
Един човек ял кайсиите в градината на друг. Собственика го попитал: „Не се ли страхуваш от Аллаха?” Човека отговорил: „Защо да се страхувам? Кайсията принадлежи на Аллаха, а аз, Негов роб, ям от това, което принадлежи на Него.”
„Ще трябва да ти отговоря,” рекъл собственика и започнал да го бие с тоягата си. „Не се ли страхуваш от Аллаха?” извикал човека. „Защо? – отговорил собственика – „Ти си Аллахов роб, а това е Аллаховата тояга, с която бия Неговия роб.”
Същността на всичко това е, че света е като планина. Всичко, което кажеш /или направиш/, добро или зло, се завръща като ехо. Ако си представяш, че си изпял красив тон, а планината ти даде грозен отговор, абсурдно е да се мисли, че е възможно славея да пее в планината, а тя да му отговаря с гласа на врана, човек или магаре. Знай със сигурност, че магарешкия рев е твой.

Кoгaтo дойдeш в планината, изпeй пpиятeн тон.
He e нyжнo дa ревeш кaто магаре.
/Санай/

Fihi Ma Fihi (31-35)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Полицаите винаги преследват крадци и крадците винаги бягат от полицията. Не би ли било странно ако крадеца започне да преследва полицая?
Аллах попитал Беязид какво иска. „Аз искам да не искам” – отговорил Беязид. Сега, човека е ограничен до две състояния: той или иска нещо, или не го иска. Да не иска никога не е човешко, защото това би означавало, че се е изпразнил от себе си /нефса си/ и е престанал да съществува. Ако нещо е останало от нефса /егото/, тогава характерното човешко свойство да иска или не иска нещо все още присъства. Когато Аллах иска да усъвършенства един човек и да го направи цялостен и истински шейх, Той го кара да влезне в състоянието на пълно обединение и единство, където не съществува нито двойственост, нито раздяла. Всичките ти мъки идват от искането на нещо, което не можеш да имаш. Когато спреш да искаш, и мъката спира. Има различни видове хора и различни степени по пътя. Чрез старание и усилие, някои хора са доведени до степента, където те са способни да не привеждат в действие онова, което мислено желаят. Това е в сферата на човешките способности; обаче да няма никакъв вътрешен „сърбеж”, желание, или мисъл е извън човешките способности. Това може да стане само с Аллаховото притегляне. „Кажи, Истината е дошла и лъжата е изчезнала.” (17:81)
„Влез, о, му’мине (вярващи човечe” – ще каже Джехеннема – „Защото твоята светлина гаси моя огън.” (хадис) Когато един вярващ има истинска и съвършена вяра, той прави само онова, което Аллах иска, без значение дали смяташ, че това е негово собствено притегляне или Аллахово.
Речено е, че след Хазрети Пейгамбера и предишните пейгамбери, никой друг няма да получи Аллаховото откровение. Вдъхновение идва на /някои/ хора, но то не се нарича пейгамберско откровение. Хазрети Пейгамбера имал предвид точно това, когато казал: „Му’мина вижда с Аллаховата светлина.” Когато човек вижда с Аллаховата светлина, той вижда всичко, началото и края, онова, което присъства и онова, което отсъства. Какво може да изгаси Аллаховата светлина? Ако може да се изгаси, тогава това не е Аллаховата светлина. Същественото значение на откровението присъства, въпреки че не се нарича с това име.
Когато Хазрети Осман станал халиф, той се покачил на мимбера. Хората чакали да чуят какво ще каже, но той останал тих и не казал нищо. Докато ги гледал, хората били обзети от такова състояние на възторг, че нито могли да напуснат, нито знаели къде са. Сто хутбета не биха могли да ги доведат до такова състояние. Те научили по-ценни уроци и им били разкрити повече мистерии, отколкото може да се постигне с хиляди дела и вазове /пpoпoвeди/. Хазрети Осман останал тих и продължил да ги гледа до края на хутбето. Преди да слезне от мимбера, той рекъл: „По-добре е да имате активен, отколкото приказлив лидер.” И правилно е рекъл, защото ако целта на риториката е да предаде нещо от полза и да трансформира характера, то може да бъде постигнато много по-добре без реч, отколкото с реч. Следователно това, което Хазрети Осман казал, било съвършено точно.
Нека разгледаме внимателно защо той нарекъл себе си „активен”, въпреки че докато бил на мимбера, той не предприел никаква явна „дейност”, която би могла да се види. Той не направил Хадж, не дал зекят и садака, и не произнесъл хутбе. От това разбираме, че „постъпките” и „делата” не се състоят само от външни форми. Външните форми са „формата на действието”, докато самото действие е от душата. Във връзка с това Хазрети Пейгамбера казал: „Моите другари /есхаби/ са като звездите; когото и да следвате, ще бъдете водени правилно.” Човек гледа звездата и бива напътстван от нея; въпреки това никоя звезда не „говори”. Просто с гледането към звездата човек познава правия път от кривия и достига своята цел. По този начин, за теб е възможно да погледнеш Аллаховите евлие и те да поемат контрол върху теб, без да изрекат и дума. Твоята цел ще бъде осъществена и ти ще бъдеш доведен до онова, което търсиш – обединение.
„Нека всеки, който желае Ме погледне.
Моята външност е предвестник за онези,
които си мислят, че обичта е лесна.”
/Мутенебби/
В този Аллахов свят няма нищо по-трудно от това да търпиш абсурдното. Например, да речем, че си чел една книга и знаеш какво трябва да бъде правилното четене и начин на изразяване. Тогава някой до теб чете същата книга грешно. Ще можеш ли да го понесеш? Разбира се, че не. Невъзможно е. Когато не си чел книгата, и следователно не виждаш разлика между правилното и грешното, за теб няма никакво значение дали той я чете правилно или грешно. Следователно, изисква се огромно усилие да толерираш абсурдното.
Пейгамберите и евлиете не се колебаят в полагането на усилия. Първото усилие, което те полагат в тяхното начинание е да убият своя нефс /плътското его/ и да се откажат от похотливостта и желанията. Това е „голямата борба /джихад/”. Когато те постигнат обединение и заемат местата си на степента на сигурност /якин/, тогава грешното и правилното им се откриват. Въпреки, че те познават правилното и грешното, те все пак са в огромна борба, защото всички дела на хората са грешни. Те виждат това, но са толерантни. Ако те не бяха толерантни и разкриеха грешността на хората, нито един човек не би останал с тях. Дори никой не би бил любезен към тях. Но Аллах им дава такова огромно търпение и широта /на душата/, че да могат да бъдат толерантни. От сто грешки, те разкриват само една, за да не правят нещата прекалено трудни. Те пренебрегват останалите грешки и дори ги хвалят и казват, че са правилни. Тогава, постепенно, една по една, тe могат да изправят всички грешки.
И учителя учи детето да пише по същия начин. Когато детето за пръв път се опитва да пише, то надрасква една линия и я показва на учителя. В погледа на учителя тя е грешна и ужасна; но по силата на своето умение и деликатност, той казва: „Много добре. Пишеш много хубаво. Отлично, отлично. Само тази буква /харф/ тук си я написал лошо. Тя трябва да бъде такава. О, да, и тази другата също си я написал малко неправилно.” От цялата линия той намира лоши само няколко букви и показва на детето как трябва да се изписват. Той хвали останалите, за да не обезсърчи детето. Незнанието на детето се отстранява посредством такива похвали и детето се учи и напредва постепенно.
-- -- -- --
Иншаллах, надяваме се, че Аллах ще улесни постигането на целите на принца. Надяваме се да му бъде улеснено онова, което е в неговото сърце /а и късмета, който той няма в сърцето си, не знаейки какво иска/, така че, когато той види това и когато той получи тези благодати, да се засрами от първоначалните си искания и желания и да каже: „Какво прекрасно нещо получих! Чудя се как съм могъл да желая онези други неща при такава благосклонност и такова дарение.”
„Дар” е онова, което не идва в човешката представа, защото всичко, което преминава през неговата представа е в съответствие с неговия стремеж и неговата стойност. Аллаховия дар обаче е в съответствие с Аллаховата стойност. Следователно, дара е онова, което е съответстващо на Аллаха, а не онова, което е съответстващо на представата или амбицията на Аллаховия роб. „Онова, което ничие oко не е видяло, ничие ухо не е чуло, и ничий ум не си е представил Аз съм го подготвил за моя праведен роб.” (хадис) Именно, без значение колко много са видели очите, чули ушите или си представяли умовете, подаръка, който очакваш от Мен, Моя дар е над и отвъд всичко това.”
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Качеството на Убедеността /якин/ е съвършения шейх; Добрите и Истинните Мисли са неговите ученици, според техните различни степени, като Мисъл, Най-Преобладаваща Мисъл и т.н. Когато всяка мисъл се разширява, тя идва по-близо до Убедеността и по-далеч от Съмнениетo. „Ако вярата на Ебу Бекр се постави на една везна, а вярата на всемира на противоположната, Ебу Бекировата вяра би тежала повече.” (хадис)
Всички правилни мисли се хранят и увеличават от гръдта на убедеността. Това кърмене и увеличаване е признак, че увеличаването на мисълта се постига със знание и приложение. Това продължава, докато всяка мисъл изцяло премине от себе си в убеденост; а когато всички мисли станат убеденост, тогава никакво съмнение не остава.
Този шейх и неговите ученици, както се манифестират в света на телата, са форми на Шейх Убеденост, а неговите ученици са доказателство, че тези форми са променливи и непостоянни, епоха след епоха и век след век, докато Шейх Убеденост и неговите синове, Правилните Мисли, остават неизменни в течението на вековете. Грешните и лоши мисли биват изгонени от Шейх Убеденост. Всеки ден те се отдалечават от него, всеки ден те стават все по-долни, защото всеки ден те получават повече от онова, което увеличава лошите мисли. „Техните сърца са болни, а Аллах увеличава тяхната болест.” (2:10)
Сега, господарите ядат фурми, докато затворниците ядат тръни. „Защо не погледнат камилите?” (88:17) „… освен онези, които се покаят и вярват, и правят добро.” (19:60)
„Аллах ще превърне техните лоши дела в добри.” (25:70) Всяко придобиване, което човек е получил в поквареното си съмнение сега става силно средство за коригиране и поправяне на мисълта, като вещ крадец, който се променя и става полицай. Всичките трикове на „занаята”, които той използвал сега стават сили на доброто и справедливостта. Всъщност, той е по-способен от полицаите, които никога преди не били крадци, защото един полицай, който някога е извършвал кражби познава триковете на крадците – именно, техните навици не са му неизвестни. Ако един такъв човек стане шейх, той би бил идеален да бъде водач на света и на правилно ориентираните хора на неговото време.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
„Стой далеч от нас!” – казаха те.
„Не се доближавай!”
Как мога да стоя далеч, когато
Вие сте моята нужда?
/Автор – неизвестен/
Трябва да се разбере, че всеки и навсякъде е неразделим от своята нужда. Всяко живо нещо е неразделимо от своята нужда. Нуждата на човека винаги го съпровожда. Тя е по-близо до него от собствената му майка и баща. Тя постоянно се лепи за него. Завързан за тази нужда, човек бива теглен тук и там, като с оглавник. Човека не си е сложил сам този оглавник, защото човека търси свобода, а абсурдно е някой, който търси свобода, да търси ограничение. Следователно, трябвало е някой друг да му сложи оглавника. Например, ако някой желае да бъде здрав, той не би наранявал себе си, защото е невъзможно да желаеш и здраве и болест.
Бивайки неразделим от своята нужда, човек също така е неразделим от онзи, който дава тази нужда. Когато на човек му се сложи оглавник, то задължително означава, че човека служи на Cобственика на оглавника, но причината, че човек е слаб и безсилен е, че той гледа оглавника, а не Oнзи, който го слага. Ако неговия поглед беше на Oнзи, който слага оглавника, той би се освободил от този оглавник: Собственика на оглавника би му бил оглавник. Собственика му е сложил оглавник, защото човека не следва Собственика без оглавник. Разбира се, че „ще го бележим на носа.” (68:16) Ще му сложим халка на носа и ще го дърпаме противно на неговата воля, тъй като той няма да дойде при нас без халката.
Те казват: „Нима има играене след 80?”
Аз казвам: „Нима има играене преди 80?”
Аллах, със своята милост, дарява старите с такава жизненост, каквато младите не могат да познават. Тази жизненост те освежава, кара те да скачаш и се смееш, и ти дава желание да играеш. Един стар човек, който вижда света като нов и не е отегчен от света желае да играе, скача и става жив и енергичен.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Видях го във формата на диво животно, а имаше кожата на лисица. Реших да го уловя, но той беше на един малък прозорец и гледаше надолу към стълбите. Тогава той се размаха с ръцете си и започна да скача насам и натам.
Тогава видях със него Джелял от Тебриз във формата на звяр. Той се подплаши, но аз го хванах, докато се опитваше да ме ухапе. Аз поставих главата му под крака си и я притиснах здраво, докато всичко, което беше в нея не се изля. Виждайки колко красива беше кожата му, аз cи казах: „Това си струва да се напълни със злато и скъпоценни камъни, бисери и рубини и дори повече!” Тогава аз казах: „Аз взех каквото исках. Бягай, където желаеш безплодно същество. Скачай, в която си искаш посока.” Но той скачаше по-скоро от страх да не бъде доминиран, въпреки че неговото щастие лежеше точно там. Нямаше никакво съмнение, че той беше създаден от метеорен прах и какво-ли-не, и че неговото сърце беше упоено и че той искаше да разбере всичко. Той се отправи по онзи път, по който той се стремеше да продължи и където той изпитваше огромно удоволствие, но той не можа да постигне пълно разбиране, защото мистика има състояния, които не могат да се хванат в тези мрежи. Такъв дивеч не може да се улови в такива мрежи. Ако мистика е здрав и як, той е свободен да реши дали ще бъде заловен, или не. Никой не може да го разбере, докато той самия не позволи.
Ти седиш в своя гъсталак и чакаш дивеча. Дивеча вижда и теб и твоята стратегия. Той е свободен да реши. Пътищата, през които той минава не могат да бъдат ограничени. Той не минава през твоето скривалище, защото той върви по пътища, които той самия е направил. „Аллаховата земя е обширна.” (39:10) „И те няма да схванат нищо от Неговото знание, освен онова, което Тoй пожелае.” (2:255)
Когато тези деликатни и тънки понятия паднат на твоя език и твоето разбиране, те губят своята деликатност и тънкост заради тяхната връзка с теб. По подобен начин нищо, нито правилното, нито изопаченото не остава такова, каквото е било, когато падне в устата и разбирането на мистика, но се превръща в нещо друго, завито и обвито в благодати и чудеса. Не виждаш ли как тоягата не остава в същината на „тояга”, когато ръката на Хазрети Муса е около нея? По същия начин, Cтенещата Колона и Тоягата в ръката на Хазрети Пейгамбера, молитвите в устата на Хазрети Муса, желязото в ръката на Хазрети Давуд, и хълмoвeте /които възхвалявали Аллаха/ с него – нищо от тези неща не остава токова, каквото е било, но става нещо друго, различно от онова, което е било. Също така, когато деликатни и тънки понятия и молитви /дуи/ паднат в ръцете на създания, които са от тъмна и груба материя, те престават да бъдат такива, каквито били.
Кябе-то е механа, докато си покорен, докато е твое, то е с теб по същество.
/Санай/
„Неверника яде със седем стомаха” (хадис). Онова магаре /лъжливия шейх/, което е избрано от нашия невеж роб яде със седемдесет стомаха. Дори и да ядеше с един стомах, той все пак би ял със седемдесет стомаха, защото всичко, което е заслужило презрение е презряно, също както всичко, което е достойно за обич е обичано. Ако невежия слуга беше тук, аз бих отишъл при него, за да го посъветвам. Аз не бих го оставил, докато той не прогони магарето, защото неговия дин (вяра), сърце, душа и интелект биват покварени. Би било по-добре, ако онова магаре – лъжливия шейх, беше насочил невежия слуга към други поквари като вино и пеещи момичета – защото онова може по-лесно да се коригира, ако слугата е във връзка с надарен от Аллаха учител. Но той е напълнил къщата си с намазли. Трябва да го завият в тези намазли и да го изгорят така, че слугата да бъде спасен от него и неговото зло! Той опорачава неговото доверие в надарения от Аллаха учител и го клевети в негово присъствие, докато слугата мълчи и се самоунищожава. Той го е намерил с тесбиси, салевати и намазли. Може би един ден Аллах ще отвори очите на слугата и той ще види какво е изгубил и колко далеч се е отклонил от състраданието на надарения от Аллаха учител. Тогава той ще го удари по врата и ще каже: „Ти ме разруши и моя тежък товар и формите на моите дела се струпаха върху мен, също както надарения от Аллаха учител видя в своите видения, че мръсотиите на моите дела и изопачени и греховни вярвания са се натрупали в един ъгъл на къщата. Въпреки, че се опитвах да ги крия зад гърба си от надарения от Аллаха учител, той знаеше какво прикривам от него и попита: „Какво криеш?” В името на Онзи, в чиито ръце е моята душа, ако повикам тези замърсени форми да излезнат пред мен една по една, окото ще види и те ще се покажат и ще кажат какво е скрито в тях. Дано Аллах спаси онези, които страдат от несправедливостта на тези духовни бандити, които плячккосват на Аллаховия път, посредством лъжлива набожност.
Царете играят поло на игрището, за да покажат символично на гражданите, които не могат да присъстват по време на битка как се борят шампионите, как главите на враговете се отсичат и търкалят като топки на игрището и как те атакуват и се отдръпват. Тази игра на игрището е миниатюрно изображение на сериозна битка. Намаза и семата на Аллаховите хора имат за цел да покажат на гледащите как те са в тайнствено единодушие с Аллаховите наредби и забрани отнасящи се до тях. Пеещия на семата е като имама на намаза, защото хората го следват. Когато той пее тежко, те се въртят тежко; когато той пее леко, те се въртят леко, като изображение на вътрешното следване на вестителя на наредбата и забраната.
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Странно е как някои от онези, които са наизустили Корана не могат да проникнат в състоянието на мистиците. Както казва Корана: „Не слушай никой, който се кълне на криво.” (68:10) Клеветник е онзи, за когото се казва: „Не слушайте какво еди кой си казва”, защото той е „презрян човек, клеветник, човек, който пренася чуждите думи, който пречи на доброто.” (68:11-12)
Корана е удивително ревностнo вълшeбcтвo – той успява открито да каже в окото на опонента онова, което опонента разбира, но не може да схване, или от което не може да изпита удоволствие. Ако не беше така, Корана би го отвлякъл, но „Аллах е запечатал техните сърца и уши.” (2:7) Каква удивителна милост има Той да запечата онези, които чуват без схващане и които обсъждат без схващане. Аллах е милостив, Неговия гняв е милостив, и Неговото „заключване” е милостиво; обаче за разлика от Неговото „заключване”, милостта на Неговото „отключване” е отвъд всяко описание.
Ако аз бъда счупен на парчета, това ще бъде заради безкрайната милост и решителност на Неговото отключване и категоричността на Неговото отваряне. Не ме винете за това, че съм болен и умирам! Такова виждане е сляпо. Онова, което ще ме убие е Неговата милост и несравнимост. Острието, което се приближава е за отблъскване на очите на „другите”, така че чуждите, злокобните и нечистите очи да не разберат клането.

Fihi Ma Fihi (26-30)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Ако не ви благодаря външно за доброжелателността, услугите и подкрепата, които ми давате директно и недиректно, то не е от гордост или арогантност и не е защото не знам как да изразя благодарността си с думи или с дела, но защото разбирам че правите тези неща от чиста вяра и искрено в името на Аллаха. И така, аз оставям Аллах да изрази благодарността за онова, което сте направили в Негово име. Ако аз кажа, че съм благодарен и ви похваля с възхищение, то би било като че ли вече сте получили част от отплатата, която Аллах ще ви даде. Да се принизиш, да изразиш благодарност и да се възхищаваш от някого са светски удоволствия. След като сте положили усилия на този свят да носите бремето на паричните разходи и социалния статус, би било по-добре отплатата да бъде изцяло от Аллаха. По тази причина аз не изразявам моята благодарност, тъй като ако я изразя, то би било свързано с този свят.
Парите не могат да се ядат. Те се търсят заради нещо друго, а не заради тях самите. Хората купуват коне, слуги и се домогват до високи постове с парите си, за да бъдат уважавани и одобрявани. Онова, което хората уважават и ценят е самия свят.
-- -- -- -- --
Шейх Насадж от Бухара бил велик духовен човек. Учени хора идвали и седели с уважение в негово присъствие. Шейха не знаел арабски. Когато те желаели да чуят тълкувание на Корана и хадиса от него, той казвал: „Не знам Арабски. Преведете ми айета или хадиса и аз ще ви кажа какво означава той.” И така те превеждали айет от Корана и той би обяснявал как например, Хазрети Пейгамбера бил в еди каква си ситуация, когато айета дошъл /от Аллаха/ и условията на ситуацията били еди какви си. И той би обяснил подробно нивото на ситуацията, по какъв начин се е стигнало до нея и нейната кулминационна точка. Един ден един потомък на Xазрети Али хвалел някой съдия в негово присъствие и казал: „Такъв съдия няма в целия свят. Той не взема подкупи. Той раздава справедливост безпристрастно и с искреност и вярност към Аллаха.”
„Това, че казваш, че не взема подкупи” – казал Шейх Насадж – „Със сигурност не е вярно. Ти, един Алид от потомството на Хазрети Пейгамбера, хвалиш и величаеш този човек като казваш, че не взема подкупи. Това не е ли подкупване? Какъв по-добър подкуп от това, да говориш за него така в негово присъствие?”
-- -- -- -- --
Шейх-ул-Ислям от Тирмиз веднъж казал, че причината, че Сайид Бурхануддин можел да обяснява толкова добре мистичните истини била, че той чел книгите на Учителите и изучавал техните езотерични учения.
Някой го попитал защо той не говорел като Сайид Бурхануддин, въпреки че и той бил чел и изучавал същите книги.„Той има страданието, старанието и действието” – отговорил Шейх-ул-Ислям. „Защо ти не говориш за тези неща?” попитали го. „Ти само говориш за онова, което си чел.” Това е корена на проблема. За това говорим и ние. Те нямаха агонията за другия свят. Техните сърца бяха изцяло погълнати от този свят. Някои са дошли да ядат хляб, а някои само да го гледат. Те искат да научат тези думи, за да ги продават на дребно. Тези думи са като красива булка. Каква любов и привързаност ще има едно красиво момиче за някой, който я купува, за да я продаде отново? След като единственото удоволствие, което този търговец има е в продажбата на момичето, би било по-добре той да бъде импотентен. Докато той купува момичето, за да я продаде, той няма мъжеството да я купи за себе си. Ако една тънка индийска сабя падне в ръцете на мекушав и женствен мъж, той ще я вземе, само за да я продаде. Ако той намери шампионски лък, той само ще го продаде, защото той няма сила да го опъне. Той иска лъка заради струната, а той дори няма пригодност ни за струната. Той е влюбен в струната и когато я продаде, той ще си купи пудра и руж. Какво друго може да стори?
Твоето неразбиране на тези думи е такова, че е все едно дали те са на древносирийски или на разбираем език! Внимавай да не кажеш, че разбираш. Колкото повече си мислиш, че си разбрал, толкова по-далеч си от разбиране. Да разбереш това, значи да не разбереш. Онова разбиране е робство; ти трябва да избягаш от него, за да станеш нещо.
Би било абсурдно да кажеш: „Аз напълних кожата си от морето и морето се побра в моята кожа.” Оново, което трябва да кажеш е: „Моята кожа се изгуби в морето.” Разсъдъка е добро и желателно нещо, за да те доведе до портите на царя, но когато стигнеш там, трябва да се разделиш от разсъждаването. От там нататък разсъждаването е в твоя вреда и то ще възпрепятства твоя прогрес. Когато стигнеш до царя, предай му се напълно. Повече няма да имаш нищо общо със „защо”–та и „за какво”–та. Например, ти имаш нерязан плат, от който искаш да се ушие палто или куртка, така че твоя разсъдък те води към шивача. До тогава разсъдъка ти е служил добре като донесъл плата при шивача, но след това трябва да се разделиш с разсъдъка и да се предадеш на шивача. По същия начин, разсъдъка служи добре да заведе болен човек при доктора, но в присъствието на доктора, разсъдъка няма какво повече да прави – човек трябва да се остави в ръцете на доктора.
Онези, които знаят какво е да извикаш, имат уши да чуят твоите вътрешни викове. Очевидно е, когато някой има вътрешна същност и съпричастие. Сред цял керван камили, една опиянена камила е очевидна по нейните очи, походка, пяна, и т. н. „Техните знаци са на техните лица, следите от чести седждета.” (48:29)
Всичко, което корена на едно дърво „яде” се появява на клоните, листата и плодовете на дървото. Ако то не яде и изсъхне, как може това да остане скрито? Тайната на този силен вик, който те надават е от това, че те разбират много думи от една дума и те схващат много намеци от една дума. Когато един човек, който е чел „Весиит” от Ел-Газали и други дебели томове, чуе една дума от „Тенбих” на Абу Ишак Ибрахим Ел-Ширази, чийто коментар той е чел, от една тема той разбира много принципи и проблеми. Той би могъл да напише много „Тенбих”–и от онази една дума – което значи, че той би могъл да каже: „Аз разбирам какво лежи в основата на тези неща. Аз виждам, защото съм полагал усилия, оставал съм буден през нощта и съм намерил съкровищата.” „Не сме ли отворили твоето сърце?” (94:1)
„Отварянето” /шарх/ на сърцето е безкрайно. Когато човек е чел обяснението /шарх/ и изпитал отваряне, той разбира много символи. Един новак ще разбере от дадена дума само значението на тази дума. Какво може да знае той? Какъв вик може да го обземe? Речта идва в съответствие с капацитета на слушателя. Мъдростта не излиза самa ако никой не я издърпа. Мъдростта идва пропорционално на стремежа на онзи, който я търси и се храни от нея. Ако човек не прави това и пита защо речта не идва, отговора е: „Защо не я измъкнеш?” Онзи, който не използва способността си да слуша, не може да стимулира говорителя да говори.
По времето на Хазрети Пейгамбера живял един невярващ, който имал роб – мюсюлманин и този роб бил много почтен човек. Една сутрин господаря казал на своя роб да му помогне да отнесат няколко купи в обществената баня. По пътя те минали край джамията, където Хазрети Пегамбера и неговите последователи се молели. „Господарю” – рекъл роба – моля те, задръж тези купи за момент, докато кланям обедната молитва. Ще се върна веднага след молитвата.” Казвайки това, той влезнал в джамията. По-късно Хазрети Пегамбера излезнал, неговите последователи излезнали, но роба останал сам в джамията. Господаря му чакал до обяд и тогава извикал: „Робе, излизай!” „Той не ме пуска.” отговорил роба. Когато това продължило, господаря му си мушнал главата в джамията, за да види кой не пускал неговия роб. Виждайки само един чифт обувки и нечия сянка, но никакво движение, той попитал, „Кой не те пуска?”
„Същия, който не те пуска вътре.” отговорил той. „Онзи, когото не можеш да видиш.”
Човека винаги обича онова, което не е видял или чул, или разбрал. Ден и нощ той го търси. Той е отдаден на онова, което не вижда. Той се отегчава и напуска онова, което е видял и разбрал. Поради това философите отхвърлят понятието на виденията. Те казват, че когато видиш е възможно да се отегчиш. Но това не е така. Сунниите казват, че видението е време, в което Той се показва по един начин, но Той се показва по сто различни начина всеки момент: „Всеки миг Той се занимава с нещо ново.” (55:29) Въпреки, че Той може да се манифестира по сто различни начина, два от тях никога не са същите. Точно в този момент ти виждаш Аллаха в различни следи и дела. Всеки момент ти виждаш по различни начини, че никои две от Неговите дела не си приличат. По време на радост има една манифестация, по време на тъга друга, по време на страх друга и по време на надежда друга. Колкото разнообразни са Аллаховите дела и манифестациите на Неговите дела, такава също е и манифестацията на Неговата духовна същност. Ти също, който си част от Аллаховата мощ, се манифестираш по хиляди различни начини всеки момент и никога не оставаш установен и закован на едно състояние.
Някои от Аллаховите роби се приближават до Аллаха чрез Корана. Има други, по-елитни, които идват от Аллаха само да намерят Корана тук и да разберат, че Аллах е онзи, който го е изпратил.
„Наистина, Ние сме го изпратили и Ние със сигурност ще го запазим.” (15:9) Тълкувателите казват, че този айет е относно Корана. Това е така, но тук има и друго значение: „Ние сме сложили в теб същина, желание да търсиш, копнеж, който Ние пазим. Ние няма да допуснем това да се пропилее и ще оправдаем, и ще осъществим твоето желание и копнеж.”
Кажи „Аллах” веднъж и бъди твърд и непоколебим, защото всякакви нещастия ще се изсипват върху теб.
Един човек веднъж отишъл при Хазрети Пейгамбера и казал, „Я, Ресулеллах, обичам те.”
„Внимавай какво говориш”, рекъл Хазрети Пейгамбера.
Човека повторил: „Обичам те.”
„Внимавай какво казваш” – предупредил го отново Хазрети Пейгамбера. Но за трети път човека казал: „Обичам те.”
„Сега бъди твърд и непоколебим” – рекъл Хазрети Пейгамбера – „Защото ще те убия с твоята собствена ръка. Тежко ти!”
По времето на Хазрети Пейгамбера някой казал: „Не искам тази вяра. За Бога, не я искам! Вземи си обратно тази религия. Откакто влезнах в тази ваша вяра, не съм имал нито един мирен ден. Изгубих богатството си; изгубих жена си и децата ми не останаха; не ми остана ни честта, ни силата, ни страстта.”
Отговора бил: „Където отиде нашата вяра, тя не се връща, докато не изкорени човека и не му изпразни къщата.”
„Никой няма да го докосне, освен онези, които са чисти.” (56:79)
Докато имаш дори и частица себелюбие останала в теб, никой обичан няма да ти обърне внимание. Няма да бъдеш достоен за съюз и никой обичан няма да те приеме. Човек трябва да стане напълно безразличен към себе си и неприязнен към света, за да покаже лицето си Обичания. Сега, нашата вяра няма да освободи едно сърце, което е намерило стабилитет, докато не го доведе при Аллаха и не го раздели от всичко, което е неподходящо и неблагоприятно. Хазрети Пегамбера е казал, че причината, че не можеш да намериш мир и постоянно тъгуваш, е защото тъгуването и скърбенето е като повръщане. Докато някои от онези предишни радости останат в твоя стомах, нищо няма да ти се даде да ядеш. Докато човек повръща, той не може нищо да яде. Когато свърши с повръщането, едва тогава той може да яде. Ти също трябва да чакаш и да търпиш скръб и тъга, защото тъгуването е повръщане. След като повръщането свърши, ще дойде радост, която няма никаква тъга; роза, която няма никакъв трън; напитка, която не причинява махмурлук. Ден и нощ ти търсиш мир и спокойствие на този свят, но е невъзможно те да се постигнат тук /на този свят/. Въпреки това, ти не преставаш да ги търсиш дори и за момент. Какъвто и мир да намериш на този свят, той е нестабилен като минаваща светкавица. Какъв вид светкавица? Светкавица пълна с градушка, дъжд, сняг, пълна със скръб и изпитания. Например, да речем, че някой иска да отиде в Анталия, но поема пътя към Касареа. Въпреки, че той може никога да не изгуби надеждата, че ще стигне до Анталия, невъзможно е да стигне до там по пътя, който е поел. От друга страна, ако той поеме пътя към Анталия, въпреки че той може да е куц и слаб, накрая той ще пристигне, защото пътя води до там. След като нито работите на този свят, нито работите на следващия не се постигат без страдание, страдай за следващия свят, за да не бъде страданието ти напразно.
Ти казваш: „О, Мухаммеде, вземи ми вярата, защото не намирам мир /с нея/.”
„Как може нашата вяра да остави един човек на собствената му воля, преди да го е довела до целта?” – ще отговори той.
В приказката за един учител се разказва как той бил толкова беден, че през зимата той нямал какво да облече, освен едно ленено платно. Една мечка случайно била понесена от течението на реката и се носела от течението на реката надолу, а главата и била под водата. Няколко деца видели гърба на мечката и извикали: „Учителю, паднало е кожено палто в реката. Може би Ви е студено, защо не го извадите?” На учителя му било толкова студено, че той веднага скочил в реката да вземе „палтото”. Мечката забила ноктите си в него и го държала във водата. Децата извикали: „Учителю, или донесете палтото, или ако не можете, пуснете го и излезте!”
„Пуснал съм го” – казал той – „Но то не ме пуска! Какво да правя?”
Как тогава ще те остави копнежа за Аллаха? Трябва да сме благодарни, че не сме в нашите собствени ръце, a в Аллаховите. Едно бебе познава само млякото и майка си. Аллах не го оставя в онова състояние, a го кара да напредва и да може да яде хляб и да си играе. От там Той го издига до състоянието на разумност. По отношение на другия свят, ние сме в етапа на ранно детинство: този свят е просто друга майчина гръд. Аллах няма да те остави, докато не те доведе до разбирането, че това състояние е ранно детство и нищо повече. „Смайвам се от хора, които трябва да бъдат теглени с вериги и окови към Дженнета” (Хадис). „Вземете го и го завържете” (69:30), тогава го изгорете в Дженнета; тогава го изгорете в обединение; тогава го изгорете в красота; тогава го изгорете в съвършенство; изгорете го!
Рибарите не издърпват рибата изведнъж. Когато рибата се хване на куката, те я дръпват малко за да започне да кърви и да изгуби силата си. Тогава те я отпускат и дръпват за известно време, докато нейната сила бъде напълно изсмукана. Когато куката на обичта се закачи в човешката уста, Аллах я дърпа постепенно, така че всичката излишна сила и „кръв” в човека, малко по малко го напускат.
„Аллах свива и разширява.” (2:245)
Това, че не съществува друг бог, освен Аллаха е вярата на обикновените хора. Вярата на духовния елит е, че не съществува никой „друг”, освен Него. Все едно някой да сънува, че той е цар, който седи на Престола и около него стоят неговите роби, управници и генерали. Той си казва: „Трябва да съм цар. Няма друг цар, освен мен.”
Той казва това в съня си, но когато се събуди и види, че в къщата няма никой, освен него, тогава той ще каже: „Аз съм тук и тук няма никой друг, освен мен.” Сега, на човек му трябва отворено око; заспалото око не може да види това. То не е и длъжно да го види. Всяка секта отхвърля всяка друга секта и казва: „Ние сме праведни. Откровението принадлежи на нас. Тези другите са грешни.” А другите казват съвсем същото за тях. По този начин „седемдесет и двете секти се отричат взаимно. хадис: „… моя Уммет /общност/ ще се раздели на седемдесет и три части, от които само една няма да гори в Джехеннема.” Те всички са в съгласие, че никой от другите няма откровението и че от всичките само една /група/ го има.
Сега, човек трябва да бъде проницателен и мъдър вярващ, за да познае коя е онази група. „Вярващия е проницателен, разграничаващ, разбиращ и интелигентен /разумен/. (хадис) Вярата е онази способност на разпознаване и схващане.
Някой каза: „Онези, които не знаят са много, а онези, които знаят са малко. Ако се заемем с разграничаването между онези, които не знаят и нямат същина /субстанция/ и онези, които имат същина, то ще отнеме много време.”
Въпреки че онези, които не знаят са много, когато опознаеш малко от тях, ти ги познаваш всичките.
(Бележката на преводача: Ние влияем и сме повлияни от онези, с които встъпваме в контакт докато сме „зелени”. Когато човек „узрее”, нищо негативно не може да му повлияе и той е в състояние да помогне на „зелените”. Но, една от най-големите опасности по този път на „съзряване” се появява, когато някой „зелен” започне да си мисли, че е „узрял”.
Хазрети Мевляна ни обръща внимание и ни помага да избегнем тази опасност: „Колкото повече си мислиш, че си разбрал, толкова по-далеч си от разбиране.”)
По същия начин, когато видиш една ръка пшеница, ти знаеш какво има във всички хамбари по света. Ако си вкусил малко захар, без значение колко много различни видове сладкиши могат да се направят от нея, ти знаеш от захарта, която си вкусил, че те имат захар в тях.
Един човек, който е вкусил захар, а после не я познае, трябва да е глупак.
Ако ти изглежда, че тези думи се повтарят, то е защото ти още не си научил първия урок и ние всеки ден трябва да повтаряме същото нещо.
Един учител веднъж учил едно дете три месеца, но детето дори не могло да научи първото и най-простото нещо: „Елиф /буквата ‘А’/ няма нищо.” Бащата на детето дошъл и рекъл: „Ние не сме били небрежни по отношение на заплатата Ви, но ако сме изпуснали нещо – кажете ни, за да Ви платим.”
„О, не” – отговорил учителя – „Грешката не е ваша. Детето просто не напредва.” Той повикал детето и му казал: „Кажи: „Елиф няма нищо!”
„Няма нищо” – рекло детето, което не можело да каже „елиф”.
„Виждате ли?” – казал учителя – „Тъй като той не е научил дори толкова, как мога да му дам нов дерс /урок/ ?”
Ние казваме „Елхамдюлиллях” – хвала на Аллаха, /както е обичая след ядене/, не защото няма достатъчно хляб или храна - тези са неограничени, но защото гостите са се заситили и не могат да ядат повече. Сега, този „хляб и храна” не приличат на продоволствието на този свят, защото ти можеш да ядеш колкото си искаш от храните на този свят - и на сила и без апетит.
Тъй като храните на този свят са бездушни, те ще отидат там, кадето ги занесеш. Те нямат дух, който да ги предпазва от недостойните – за разлика от божествената храна, която е мъдрост и жива милост и идва при теб и те храни, докато имаш апетит и показваш наклонност. Тъй като тя не може да се яде на сила, когато нямаш повече апетит и наклонност, тя тайно се отдръпва и се скрива от теб.
Ако говорим за чудесата на евлиете, човек може да ce придвижва и отиде от тук до Мекка за ден, или за момент. Няма нищо странно или чудно в това. Пустинния вятър може да направи същото „чудо”, защото за ден или за момент той може да отиде, където си поиска. Чудо е онова, което те издига от низко състояние във възвишено състояние; то е онова, което те пренася от там до тук, от невежество до разум, от бездушие до живот. В началото ти беше пръст; ти беше неодушевен и доведен в света на растителния живот, от където ти премина в света на животинството и от там в света на човечността. Това са чудеса. Аллах ти е дал способността да преминеш през тези различни етапи и пътища, по които ти си дошъл до тук. Ти нямаше ни най-слабото понятие, че ще дойдеш, или по какъв начин или как си дошъл, или че през цялото време някой те води; все пак, ти ясно виждаш, че си дошъл. По същия начин ти ще бъдеш пренесен в стотици различни светове. Не отричай това. Въпреки, че не знаеш нищо за това, приеми го.
Една пълна с отрова паница била донесена на Хазрети Омер. „За какво служи това?” попитал той.
„Ако явното убийство на някого се смята за неуместно” – казали те – „Ако му се даде малко от това, той ще умре тихо. Ако имате враг, който не може да се убие със сабята, той може да се убие тайно с малко от това.”
„Донесли сте чудесно нещо” – казал Хазрети Омер – „Дайте ми да го изпия, защото вътре в мен имам един силен враг, когото никаква сабя не може да достигне. В целия свят няма никой по-омразен за мен.”
„Няма нужда да изпивате всичко” – рекли те – „Само малко е достатъчно. Всичкото би убило сто хиляди хора.”
„Този враг не е обикновен човек” – рекъл Хазрети Омер – „Той е враг, който е равен на хиляди мъже и е победил стотици хиляди хора.” Вземайки купата, той я изпил на веднъж.
Онези, които присъствали станали мюсюлмани и казали: „Твоята вяра е права.”
„Вие всички станахте мюсюлмани” – рекъл Хазрети Омер – „Но този неверник вътре още не е станал мюсюлманин.”
Сега, онова, което Хазрети Омер имал предвид под вяра, не било вярата на масите. Той имал такъв вид вяра и дори и повече, защото той имал вярата на истински верните и отдадените на Аллаха. Онова, което той имал предвид, било вярата на пейгамберите и избраните - „окото на сигурността.” Онова е, което той търсел.
Славата на един лъв се разчула навсякъде по света. Един човек толкова се заинтересувал от този лъв, че тръгнал на далечен път към джунглата, където лъва живял, за да го види. Когато стигнал до джунглата, след като пътувал цяла година и претърпял много трудности, той видял лъва от далеч и спрял, не можейки да продължи. „Стигнал си толкова далеч от обич към този лъв” – казали му – „А този лъв има навика да не напада онези, които се приближават смело към него и го галят с обич. Лъва се разярява само от онези, които се страхуват от него. Той напада онези, които хранят лошо мнение за него. Сега, след като си пътувал цяла година и си дошъл толкова близко до лъва, защо спря? Пристъпи напред!”
Но човека нямал куража да поеме дори и една стъпка напред. „Всички онези стъпки, които направих” – казал той – „Бяха лесни. Но тази една стъпка сега аз не мога да поема.”
Онова, което Хазрети Омер имал предвид под вяра, била онази една стъпка в присъствието на лъва. Онази една стъпка е много рядка – тя е свойствена само на малкото избрани. Наистина, това е истинска стъпка; всичко друго е само следа. Такава вяра идва само на пейгамберите, които са си измили ръцете от своя живот.
-- -- -- -- --
Обожателя извлича сила и живот от Образа на любимия. Защо това трябва да бъде странно? Образът на Лейля давал сила и препитание на Меджнун. Ако една „метафорична” любима притежава такава мощ и влияние, защо да ти изглежда странно, че образа на един действително любим дава сила и по видими и по невидими начини. Защо ли изобщо казваме „образ”, когато то е душата на реалността. Света се дъpжи и съществува посредством образът. Ти наричаш този свят реалност, защото той е видим и осезаем, а онези съществени идеи, на които света е само един клон, ти наричаш образи. Реалността е точно обратната: този свят е образа. Съществената идея може да създаде стотици светове като този, които постепенно да се разпадат, да бъдат унищожавани и да се превърнат в нищо. Тогава тя може да създаде нови, по-добри светове без самата тя да остарява. Тя е над новост и старост. Само нейните клонове могат да се определят като нови и стари, а като техен първопричинител, съществената идея е над тях /новост и старост/. Един архитект формулира къщата в съзнанието си, създавайки образ с определена ширина и дължина и с портал и двор с определени размери. Това не е образ, защото от този „образ” се ражда реалността, която е само клон на образа. Ако един човек, който не е архитект, си представя подобно нещо, това е фантазия. За човек, който не е строител и не знае как да строи се казва, че фантазира.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
По-добре е хората да не задават въпроси на факира, защото техните въпроси го карат да измисля лъжи. Защо? Защото когато един материалистичен човек го попита нещо, факира трябва да отговори. Тъй като неговия отговор е истина, той не може да я каже, защото питащия е неспособен да разбере или не е достоен за такъв отговор: неговата уста не заслужава такъв залък. За това, факира е принуден да измисли лъжа, която да е в съответствие с капацитета и способността на питащия, за да се отърве от него. Въпреки, че всичко, което факира казва е истина, все пак, в сравнение с правилния отговор за нивото на самия факир, отговора даден на питащия е лъжа, без значение колко правилен и дори повече от правилен е той за онзи, който го чува.
Един дервиш веднъж имал един ученик, който просел за него. Един ден той донесъл храна, която някой му дал докато просел и дервиша ял от нея. Онази нощ дервиша станал джунуб /имал нощно изхвърляне/.
„Кой ти даде тази храна?” – попитал той ученика.
„Едно красиво момиче” – отговорил той.
„Валлахи /Кълна се в Аллаха/”, рекъл дервиша, “в продължение на двадесет години не съм имал нощно изхвърляне. Това е от нейната храна.” Ето защо един дервиш трябва да внимава и да не яде храната на всеки, защото дервишите са деликатни и чисти и такива неща лесно оказват влияние на тяхното специфично духовно състояние. Нещата се показват на тях по същия начин, както едно мъничко петно от сажди се показва на една чисто бяла мантия. От друга страна, нищо /ново/ няма да се покаже на една мръсна мантия, която е почерняла и изгубила своята белота след години прекарани в мръсотия, без значение колко мас и кир падат на нея. Затова, един дервиш не трябва да яде ни залък от несправедливите, онези, които са замърсени и покварени, или груби материалисти, защото такива залъци ще окажат отрицателно влияние на неговото духовно състояние. В съзнанието на дервиша ще се покажат покварени мисли като резултат от онова отрицателно влияние, също както онзи дервиш имал нощно изхвърляне от залъка на момичето. И накрая, Аллах знае най-добре.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Ибадета на търсещите се състои в това да се стремят и служат на Аллаха и да разпределят времето си за всяка работа, така че тяхното време да не се губи и да имат силата на навика като „надзирател”, който да ги кара да извършват задълженията си. Например, човек трябва да стане преди сабах /времето за утринна молитва/ или за сабах, когато душата е по-спокойна и по-чиста. Всеки човек прави такива ибадети, които са подходящи за неговата благородна душа. „Наистина, ние сме строените в редици и ние сме прославящите.” (37:165 – 166) Съществуват сто хиляди степени. Колкото по-чист е човека, толкова повече е напреднал; колкото по-нечист е той, толкова по-далеч назад е деградиран. „Поставете ги отзад както Аллах ги е поставил отзад.”(хадис) Това е дълга история и няма начин да се избегне. Който съкращава тази история, съкращава собствения си живот и душа – освен онзи, който е защитен от Аллаха.
Колкото до ибадета на онези, които са постигнали съединение, имам предвид в съответствие с разбирането – призори свещените рухове (души) и чистите меляикета (ангели), заедно с онези „които никой не ги познава, освен Аллах” (14:9) и на които именатa са скрити от хората от изключителна ревност, идват да ги посетят. „И ти ще видиш хората как влизат на тълпи в религията на Аллаха” (110:2) „И меляикете ще влязат при тях от всички врати. (13:23) Ти можеш да седиш до тях и нито да видиш, нито да чуеш тези думи, поздрави и смях. Защо това да е странно? Един болен човек може да има видения пред смъртта си, а някой друг, който седи до него да не знае за тях и да не чува какво се казва. А никой не вижда истините преди смъртта; те са хиляда пъти по-деликатни и тънки от видения, които човек не вижда и не чува, ако не е болен.
Един гост, знаейки деликатността и силата на евлиете и разбирайки колко меляике и чисти рухове (души) са дошли призори в присъствието на шейха, чака неизмерно дълго, защото той не смее да прекъсне шейха по време на такъв ибадет.
Всяка сутрин царските слуги стоят пред царската врата, готови да му слугуват. Техния „ибадет” е всеки да има определено място и определено задължение. Някои служат от далеч, и царя никога не ги вижда или не им обръща внимание; но царските слуги виждат кой му служи. Когато царя излезне, неговия „ибадет” е да заповядва на слугите да му служат от всички страни, защото възможността за слугуване не е нещо, което трае завинаги.
Казването, „Приеми качествата на Аллах” се e осъществило; хадиса: „Аз ще бъда неговия слух и зрение” е станал реалност. Това е изключително силна степен; срамота е да се говори за нея. Тя не може да се разбере чрез думи. Ако само малко от нейната сила се манифестира, тогава самата дума би станала неизречима и нищо не би останало, нито физическа, нито психическа сила. „Града на съществуването” е унищожен от армиите на светлината. „Наистина, когато царе влезнат в един град насила, те го разрушават.” (27:34) Ако една камила влезне в малка колиба, колибата ще бъде разрушена; но под руйните ще се намерят хиляда съкровища.
Съкровищата се намират в руини,
едно куче в благоденстващ град
пак си е куче.
/Санай/
След като говорих дълго за степента на стремящите се, какво мога да кажа за степента на онези, които са постигнали обединение, освен че то няма край? Предишната степен има край, и той е обединение. Какъв е края тогава на онези, които вече са постигнали онова обединение, в което няма никакво разделяне? Узрялото грозде никога не се връща в зелено състояние; никой узрял плод, не може да стане незрял.
Смятам за незаконно да се говори на хората за тези неща,
но когато Твоето име се спомене, аз дълго говоря.
/Мухаммед ибн Ел – Мунаввар/
Валлахи, аз няма да говоря дълго. Ще бъда кратък.
Аз пия кръвта на моето сърце
а ти мислиш, че вино аз пия.
Ти ми крадеш душата
и си мислиш, че ми даваш подарък.
Всеки, който съкращава това, все едно оставя правия път и поема пътя към смъртоносна пустиня, мислейки, че някъде наблизо ще намери дървета.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Докторa, който е xристиянин каза: „Няколко ученика на Шейх Садруддин пиха вино с мен и казаха: „Исa е Бог, както вие християните казвате. Ние знаем, че това е истина, но ние крием вярата си и я отричаме публично, за да запазим реда в обществото.”
„Лъжецa e Аллахoв враг.” – каза Учителя. „Така говори един човек, който е опиянен с виното на заблудения, очернен и очерняващ Шейтан /Сатана/, който е изпъден от Аллаховото присъствие. Как е възможно един слаб човек, който бягал от капаните и злините на eвреите от едно място на друго и чиято физическа форма била по-малка от два аршина, да бъде Пазителя на седемте небеса? Ширината на всяко небе се преминава за петстотин години, а да се стигне до следващото небе са нужни още петстотин години. Същото е и със земите – за всяка трябват петстотин години да се премине, и още петстотин години да се стигне до следващата. Под Аллаховия Трон има едно море чиято дълбочина не достига неговите глезени. Толкова много и много повече принадлежи на Аллаха. Как може твоя разум да приеме, че уредника и владетеля на всичко това би могъл да има най-слабата форма от всичко? Кой тогава беше създателя на небесата и земята преди Хазрети Иса? Слава на Аллаха, чиято мощ е високо над онова, което несправедливите си мислят!”
Християнина казва: „Пръстта отиде при пръстта, а чистото при чистото.”
„Ако духа на Хазрети Иса беше Аллах” – каза Учителя – „Къде тогава е отишъл неговия дух? Духа се връща при своя извор и създател, а ако той беше извора и създателя, къде би отишъл?” „Религията, която нашите предци са ни оставили е достатъчна за нас” (5:104), казват християните.
„Ако баща ти беше ти оставил потъмнели, нищо не струващи и фалшиви лири, не би ли ги обменил за чисто злато, без примеси и фалшификации? Или може би ти би задържал фалшивото и би казал: „Така го намерихме?” Ако ти беше роден с дефектна ръка, но имаше доктор и лек, които да излекуват ръката ти, не би ли взел лекарството? Или може би, би казал: „Аз съм роден недъгав и не искам да се променя”? Ако в твоето родно село имаше само солена вода, но някой те беше отвел в друго село, където водата е сладка, реколтата богата и хората здрави, не би ли желал да се преселиш там и да пиеш лековитата вода, за да те напуснат всички болки и болести? Или може би би казал: „ На нас ни е оставено това село и тази солена вода, която предизвиква болести; за това ние ще се държим за онова, което ни е оставено”?
Никой не би направил това. Никой човек с всичкия си акъл (paзcъдък) не би казал това. Аллах ти е дал акъл, зрение, и способност на разграничаване /между добро и лошо, правилно и неправилно/ които са лично твои и не са смесени с тези на твоите предци. Защо тогава смяташ своя собствен акъл и зрение за нищо и следваш един акъл, който ще те разруши и няма да те води правилно?
Бащата на Юташ бил обущар, но когато Юташ стигнал до султановия двор, той научил маниерите на царете. Той получил най-високия пост, Пазителя на Сабята. Той не казал: „Аз намерих баща си обущар и не искам този пост. Султане, дайте ми ателие на пазара, за да практикувам обущарство.”
Дори кучето, със всичко животинско в себе си, когато се научи да лови за султана, то забравя какво му е останало от неговите родители, както например техния живот в мръсни и пусти места и желанието за леш и отпадъци. То следва царските коне и гони дивеч. Също така и сокола, след като е обучен от царя, не казва: „Аз наследих планински чукари и мъртви животни за храна от моите предци. Аз няма да обръщам внимание на царския барабан или на неговия лов.”
Ако едно животно е достатъчно интелигентно да се държи за онова, което е по-добро за него, а не за онова, което то е наследило от своите родители, тогава е ужасно и безчестно за едно човешко същество, което е издигнато над всички същества на земята въз основа на своя разум и способност да разграничава, да бъде по-малко интелигентно от животните. Не дай боже! Да, би било правилно да се каже, че Господаря на Хазрети Исa му e дал благородност и го e поставил сpед избраните, и че който служи и се подчинява на Хазрети Исa, служи и се подчинява на Господаря на Хазрети Исa. И ако Аллах е изпратил Хазрети Пейгамбера, който е по-добър от Хазрети Исa и който се манифестирал чрез Хазрети Исa, тогава би било задължително онзи Пейгамбер да се следва заради Аллаха, а не заради Пейгамбера. Нищо не се обожава заради самото себе си освен Аллах; нищо не се обича заради самото себе си освен Аллах. Всичко друго се обича заради Аллаха. Целта е Аллах, което значи, целта е да обичаш и търсиш нещо заради нещо друго, а не заради самото нещо, докато не стигнеш до Аллаха – и тогава ти ще Го обичаш заради самия Него.
/Бележка на преводача: В предишните глави Хазрети Мевляна споменава, че всичко, което обичаме и към което сме привързани е „перде” между нас и Аллаха. Тъй като този живот е една поредица от дарове и загуби където накрая всичко материално се изгубва, за един стремящ се към Аллаха човек, даровете са доказателство за Аллаховата милост и неограничен берекет, докато с всяка загуба му се вдига „перде” и онова, което разделя човека от Аллаха постепенно се намалява, а със смъртта напълно изчезва./


Безумно е Кябето да се покрива.
„Бе”-то в „Бейтуллах” е достатъчно
да покрие Кябето.
/Санай/

„Не е същото да си почерняваш клепачите с грим и да имаш черни клепачи.” /Мутенебби/
Също както износените и съдрани дрехи могат да крият богатство и величие, така и скъпите дрехи и одежди могат да крият лицата и съвършената красота на факирите. Когато факирската одежда е съдрана, неговото сърце е отворено и в процес на разширение.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
Някои глави са украсени със златни корони. Златните корони и скъпоценните диадеми отвличат вниманието от красивите коси на други глави, защото косите на красавиците са капани на обичта, която е трона на сърцето. Златната корона е безжизнено нещо; носача е обичания на сърцето. Ние търсихме Сюлеймановия пръстен във всички неща. Намерихме го в духовната бедност, и там ние намерихме спокойствие и миp.
/Бележка на преводача: Термина „духовна бедност” се употребява много често в cуфийското учение и е основан на един Хадис в който Хазрети Мухаммед казва: „Аз се гордея със своята бедност.” Според едно тълкувание на този хадис, Хазрети Мухаммед имал предвид не само материалната си бедност, която била очевидна, но и „духовната си бедност”, под което се има предвид неговото неутолимо желание за близост до Аллаха и духовно знание. Колкото и да получавал, той се чувствал „беден”, той знаел, че колкото и огромно да било неговото знание, то било нищо в сравнение с Аллаховото знание. Той не се опиянил с духовно знание и никога не смятал, че имал достатъчно, но винаги, до края на живота си търсел повече. От друга страна, Хазрети Мевляна казва, че „духовна бедност” е да нямаш нищо и да не искаш нищо, но тези две определения не са в конфликт, защото истинското духовно знание не се получава преди да стигнеш до състоянието да не искаш нищо./
Нищо друго не беше толкова приятно. Говеенето води до несъществуване, защото в края на краищата всичките радости са там. „Аллах е с онези, които търпеливо постоянстват.” (2:249)
Корена на всичко на пазара – дюкяни, питиета, стока – е нуждата в човешката душа; но „корена” е скрит и не се движи или показва, докато едно нещо не стане „необходимост.” По същия начин, всеки народ, всяка вяра, всяко пейгамберско и евлийско чудо, всяко пейгамберско състояние има „корен” в човешкия рух /дух/, но докато то не стане „необходимост”, то не се активира и не се показва. „Ние отбелязваме всичко в ясна книга” (36:12)
Доброто и злото едно нещо ли са или две? До толкова, до колкото те са противоречиви тогава отговора е, че те абсолютно трябва да са две, тъй като нищо не може да противоречи на себе си. Обаче от гледна точка на факта, че те са намесени, злото трябва да идва от доброто, защото доброто е преставането и спиране на злото, а абсурдно е да се мисли за изоставяне на злото, ако то не съществува. Ако нямаше никаква мотивация за зло, тогава доброто никога нямаше да бъде изоставено. В такъв случай нямаше да има две различни неща, което доказва, че доброто е изоставяне на злото.
Маздеаните казват, че Яздан е създателя на доброто, a Архиман – създателя на злото. На това ние казваме, че доброто и лошото са смесени: не може да има нищо добро, ако няма и зло, защото да бъдеш добър означава спиране на злото. Невъзможно е злото да спре, ако не е имало зло на първо място. Радостта е преставане на мъката, а невъзможно е мъката да престане, ако тя не съществува. Следователно, двете са неразделно цяло. Аз споменах, че ползата на едно нещо не става очевиднa, докато нещото не отмине. То е като речта: докато отделните букви не преминат в изричане, ползата не може да достигне слушателя.
Ако някой говори лошо за факир /мистик/, той всъщност говори добре за него, защото факира избягва характеристики, за които може да бъде обвиняван. Той е враждебен към такова окачествяване. Следователно, когато някой говори лошо за лош нрав, той говори лошо за врага на факира и по този начин хвали факира, който отбягва неща, които заслужават порицание. А онзи, който отбягва онова, което заслужава укор е достоен за възхвала. „Нещата стават очевидни чрез техните противоположности.” Тогава в действителност факира знае, че критиката не е негов неприятел или порицател.
Аз съм като приятна градина, а около мен има стена, покрита с мръсотия и тръни. Един минувач, който вижда само стената и нейната мръсотия, говори лошо за градината. Защо това да ядосва градината? Това, че минувача говори лошо за градината не вреди на никого освен на самия него. Човек трябва да приеме стената, за да може да влезне в градината, но когато той критикува стената, той остава навън и сам се „съсипва.” Затова Хазрети Пейгамбера е казал: „Аз съм смеещия се палач”, което означава: аз нямам враг, към когото мога да бъда гневен. Хазрети Пейгамбера убива неверника по един начин, за да не може неверника да се убие сам по много начини. Разбира се, че той се смее когато убива.