ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВАФормата е второстепенна по отношение на обичта, защото, без обич, формата няма никаква стойност. Онова, което не може да съществува без главното, е второстепенно. Тъй като не може да се каже, че Аллах има форма и след като формата е второстепенна, Той не може да се нарече второстепенен. Ако някой каже, че е невъзможно да си представиш и да конкретизираш обичта без форма, и че по тази логика нейното второстепенно изражение е формата, ние питаме защо да не можеш да си представиш обич без форма. Всъщност, обичта е причината за формата. Хиляди форми, и изобразителни и действителни се пораждат от обичта. Въпреки, че няма картина без художник и няма художник без картина, картината все пак е второстепенна, а художника главен – „като движението на пръста с движението на пръстена.”
Ако един архитект не чувства „обич” към къщите, той не би могъл да замисли и проектира нито една къща. По подобен начин, в една година житото може да се продава по цената на златото, а на следващата по цената на пръстта, а формата на житото си остава същата. Стойността и цената на формата на житото зависи от „обичта” към житото. Също така, занаята, който ти преследваш и обичаш може да има огромна стойност за теб, но във време, когато няма търсене за такъв занаят, никой не го учи и не го практикува.
Хората казват, че в края на краищата обичта е състоянието на липса, недостиг и нужда за определено нещо; следователно, състоянието на нужда е главно, а нужното нещо е второстепенно. Аз казвам, че думите, които ти говориш, ги говориш от нужда. В края на краищата, тези думи извират от твоята нужда – именно, когато ти добиеш желание за тези думи, те се „раждат”. Следователно, състоянието на нужда предхожда, а тези думи се раждат от него. Нуждата съществува преди думите. Ако някой попита как предмета на целта може да бъде второстепенен, ако в края на краищата предмета на твоята нужда са тези думи, аз казвам, че второстепенното винаги е предмет на целта, също както предмета на целта на корените на дървото са неговите клони.
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВАЛъжливите обвинения срещу това момиче ще спрат. Нещо е дошло на мястото си във въображението на тези хора.
Човешкото въображение и вътрешна динамика са като преддверие, през което се минава, преди да се влезне в къщата. Целия свят е като една къща и всичко, което влиза в преддверието, задължително ще се появи и в къщата. Вземи например тази къща, в която сме сега. Нейната форма първо се е появила в съзнанието на архитекта; и едва след това тя е станала къща. Следователно, ние казваме, че целия този свят е една къща. Въображението, мислите и идеите са като преддверие на къщата. Със сигурност знай, че каквото и да се появи в преддверието, ще се появи и в къщата. И всичко, добро и зло, което се появява на този свят, първо се появява в преддверието; едва след това то се появява тук.
Когато Аллах пожелае различни неща да се появят на този свят – като чудеса, или градини, лозя и ливади, или науки и занаяти – Той поставя желание, търсене на тези неща във вътрешната динамика на хората, така че те да произлезнат от там. Всичко каквото виждаш на този свят съществува и в другия свят. Например всичко, което виждаш в една капка роса съществува и в океана, защото капката роса е от океана. По подобен начин, създаването на небесата и земята, Аллаховия Трон, всичките други чудеса - Аллах е поставил желание за тях в душите на евлиете, и за това света е станал видим.
Как можеш да слушаш хора, които казват, че света е несъздаден? Евлиете и пейгамберите, които са по-стари от самия свят казват, че той е създаден временно. Аллах поставил желание за сътворяването на света в техните рухове (души), и едва тогава света се появил. Следователно, те всъщност знаят, че той е създаден временно; те говорят от техния собствен опит и позиция.
Например, ние седим в тази къща и ние сме 60 или 70 годишни хора. Тъй като тази къща беше построена само преди няколко години, ние помним времето, когато тя не съществуваше. Скорпионите, мишките, змиите и други насекоми и паразити, които са родени и са живели целия си живот в стените на тази къща, са я завaрили вече построена, когато са се родили. Ако те кажат, че тази къща е съществувала от вечността, това не е доказателство за нас, които сме видели как тя се изгражда.
Също както животните, които произхождат от стените на тази къща, има и хора, които произхождат от къщата наречена „дунйя” /света/ и които нямат никаква същност. Те произлизат от това място и в същото това място те потъват. Ако те наричат дунйята вечнa, това не е доказателство за пейгамберите и евлиете, които са съществували хиляди и хиляди, и хиляди години преди света. Защо ли изобщо казвам „години”? Защо да говорим за числа? Това е нещо, което е отвъд всяко броене и изчисляване. Те са видели как света започва своето временно съществуване, също както ти си видял създаването на тази къща в продължение на време.
След всичко това, философчето пита Суннитa откъде знае, че света е създаден временно. А ти магаре, откъде знаеш ти, че той вечно е съществувал? В края на краищата, когато кажеш, че света е вечен, ти имаш предвид, че той не е създаден временно. Това е становище, което е основано на отрицание. Становища, които са основани на потвърждения се правят по-лесно, отколкото становища, основани на отрицания. Когато правиш отрицателно изявление, то е все едно да кажеш, че еди кой си не е направил нещо. Обаче такова нещо е много трудно да се знае със сигурност. Това изисква да си бил с този човек от началото на неговия живот до края, ден и нощ, докато спи и е буден, за да можеш да кажеш, че той абсолютно никога не е направил такова нещо. И дори и това не е неопровержимо – свидетеля може да е бил заспал или разглеждания човек може да е отишъл до тоалетната, където не е възможно да бъде съпроводен. По тази причина свидетелство, което е основано на отрицателно становище е недопустимо, защото то не е в сферата на възможното. От друга страна, свидетелство, което е основано на утвърдително становище, е в сферата на възможното и е съвсем просто. Човек само трябва да каже: „Аз бях с него за момент и в онзи един момент той каза това и това, и направи това и това.” Такова свидетелство е приемливо, защото то е в сферата на човешките способности.
Сега, ти, куче такова, по-лесно е да свидетелстваш, че света е създаден временно, отколкото да свидетелстваш, че е съществувал вечно и не е създаден временно, защото второто е становище, което е основано на отрицание. Обаче тъй като никой няма никакво доказателство, а ти не си видял дали света е създаден временно или е вечно съществуващ, ти питаш някого: „От къде знаеш, че е създаден временно?” Той отговаря: „Ти, простако, от къде знаеш, че винаги е съществувал?” Накрая, твоето твърдение е по-трудно да се докаже и е логически по-абсурдно.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВАХазрети Пейгамбера седял с другарите си, когато няколко неверници започнали да се намесват в разговора. Той рекъл: „Всички сте съгласни с това, че на света има хора, които получават вдъхновение и че не всеки е вдъхновен. Вдъхновения човек е белязан с определени знаци в неговите дела, думи и изражение на лицето. Наистина, навсякъде в него има признаци на това вдъхновение. Когато видите някой, който притежава тези признаци, обърнете се към него и знайте, че той е достатъчно силен да ви напътства.”
Неверниците били объркани от тези думи и нямали какво повече да кажат. По-късно те взели своите саби и се върнали да безпокоят и обиждат другарите на Хазрети Пейгамбера.
„Имайте търпение – рекъл Хазрети Пейгамбера – „За да не кажат, че са взели надмощие над нас /като са ни накарали да изгубим контрол върху себе си./ Те искат да предизвикат публичен показ на религията, но Аллах ще манифестира тази религия когато Той реши.” И другарите му се молели тайно и скривали името на Хазрети Пейгамбера за определен период от време, докато не дошло вдъхновението: „И ти вземи сабята и се бори.”
Хазрети Пейгамбера се нарича „неграмотен”, не защото не можел да пише, а защото неговите „букви”, неговото знание и мъдрост били вродени, а не придобити. Нима човека, който можел да пише върху луната е неспособен да пише? Има ли нещо на света, което такъв човек да не знае, когато всички се учат от него? Какво може да притежава частичния разум, а Всеобхватния Разум да не го притежава? Частичния разум не може да изобрети или създаде нещо, което не е видял преди.
Устройствата, уменията и основите положени от хората не са нови изобретения: техните подобия са били видени преди и на тях просто се е добавяло. Единствено Всеобхватния Разум може да създава и изобретява от нищо. Частичния разум може просто да бъде обучаван. Той има нужда от обучение, а инструктора е Всеобхватния Pазум. Ако изследваш всички занаяти ще откриеш, че те всички са произлезли с вдъхновение и че пейгамберите, които са Всеобхватния Разум, са ги показали. Спомни си разказа за гарвана: когато Кабил убил Хабил (Каин и Авел) и не знаел какво да стори с тялото, един гарван убил друг, изкопал дупка в земята, поставил мъртвия гарван в дупката и заровил тялото. И така, Кабил се научил да погребва. Всички занаяти и умения са такива.
Всеки, който притежава частичен разум има нужда от обучение. Всеобхватния Разум е дарителя на всички неща. Онези, които са се съединили с Всеобхватния Разум, са пейгамберите и евлиете. Например ръката, крака, ухото и всички други сетивни органи на човека могат да бъдат обучавани от ума. Крака се научава да ходи, ръката да хваща, очите и ушите да виждат и чуват. Ако нямаше ум, нима сетивните органи биха могли да изпълняват своите функции?
Сега, по отношение на ума, това тяло е грубо и неизтънчено, докато сърцето и интелекта са тънки и деликатни. Грубото живее и оцелява посредством деликатното, от което то черпи всичко, което притежава. Без деликатното, грубото би било безполезно, долно, отвратително и негодно за нищо. По подобен начин, частичните разуми са инстрyменти, които биват обучавани от Всеобхватния Разум и добиват полза от Него; но те са груби, в сравнение с Всеобхватния разум.
-- -- -- --
Някой каза: „Спомени ни в твоя ниет /намерение/. Ниета е главното нещо. Дори и да няма думи, това не е важно. Думите са второстепенни.”
Нима този човек мисли, че ниета е съществувал в света на душите преди света на телата и че по тази логика сме доведени в света на телата безмислено? Това е абсурдно, защото думите са полезни и благотворни. Ако посееш само ядката от кайсиена костилка, тя няма да поникне. Следователно разбираме, че външната форма също е важна. Намаза е вътрешен: „Няма намаз без присъствието на сърцето” (хадис). Обаче е необходимо задължително да го изпълняваш във външна форма с физически рукю-та /навежданя/ и седжде-та. Само тогава можеш напълно да извлечеш полза и да достигнеш до целта. „Онези, които в своята молитва са постоянни.” (70:23) Това е намаза /молитвата/ на духа. Намаза на външната форма е временен; той не е вечен, защото духа на този свят е безкраен океан. Тялото е бряг и суха земя, която е ограничена. Следователно, вечния намаз принадлежи само на духа. Духа наистина има свой вид рукю-та и седжде-та; но рукю-тата и седжде-тата трябва да бъдат манифестирани във външна форма, защото съществува връзка между същността и формата. Докато същността и формата не си съответстват, няма да има никаква полза. Колкото до твоето твърдение, че формата е второстепенна по отношение на същността, че формата е поданик, а сърцето цар, това са относителни неща. Ти казваш, че ‘У’ е второстепенно по отношение на ‘Х’. Ако второстепенното не съществува, как може ‘Х’ да се нарича главно! ‘Х’ става главно, посредством второстепенното. Ако второстепенното не съществуваше, другото /’Х’/ нямаше да има име. Когато кажеш „женско”, подразбира се, че то е такова по отношение на „мъжкото”; когато кажеш „господар”, ти предполагаш съществуването на „поданик”, когато кажеш „управник”, ти предполагаш съществуването на „управляван”.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВАХусамуддин Арзанджани беше голям дебатор преди да се присъедини към службата на бедните и компанията на дервишите. Където и да отидеше, той спореше и обсъждаше ревностно и задълбочено. Той го правеше добре, беше отличен оратор, но когато се присъедини към дервишите, удоволствието, което той изпитваше от тези дискусии избледня. „Една обич може да бъде прекъсната единствено от друга, /по-силна/ обич.” (хадис) „Който желае да седи в компанията на Всемогъщия Аллах, нека седи в компанията на дервишите.” Тези интелектуални занимания по отношение на състоянията на факирите са прости игри и пропиляване на живота.
„Земния живот е само игра и празна забава.” (47:36) Когато човек достигне до зрелост и напълно здрав разум, той повече не си играе. Интелектуалното знание, празния говор и прищявките в този живот са „вятър”, а човека е „пръст”. Когато вятъра и пръстта се намесят, те нараняват очите. От тях не идва нищо, освен обърканост и оплакване. Сега, въпреки че човека е само пръст, той плаче на всяка дума, която чуе, и неговите сълзи са като течаща вода. „Ти ще видиш как техните очи преливат от сълзи.” (5:83) Когато вместо вятър, върху пръстта потече вода, несъмнено ще се случи обратното – когато пръстта се полива, тогава израстват плодове, лековити билки и цветя.
Този път на бедността е начин, по който можеш да постигнеш всичко, за което се надяваш, било то победа срещу армиите на неприятелите или красноречие в ораторство и стил на писане, или каквото и да било. Когато избереш пътя на бедността, ти ще постигнеш всички тези неща. За разлика от други пътища, никой, който е поел този път, никога не се е оплаквал. От стотици хиляди хора, които са поели пътища, противоположни на този, и са се борили, вероятно един е постигнал целта си. И дори това не го е задоволило напълно, защото всеки път си има своите завои и заобиколки за постигането на целта. Целта може да се постигне само посредством тези завои и заобиколки. Пътя е дълъг, пълен с трудности и препятствия, които са подметнати от тези заобиколки и отклонения, за да пречат на окончателното постигане на целта. Но когато се присъединиш към света на духовната бедност и практикуваш с постоянство и последователност, Аллах ти дарява такива царства и светове, каквито никога не би могъл дори да си представиш. Ти ще се почувстваш смутен и засрамен от онова, за което си се надявал преди. Ти ще кажеш: „О, как съм могъл да търся и желая едно толкова долно нещо, когато е съществувало нещо толкова чудесно?” Тук обаче Аллах казва: „Въпреки че сега си незаинтересован и презираш онова „долно” нещо, все пак то ти мина през умa, но ти се отказа от него в Наше Име. Нашата Щедрост няма граници. Разбира се, че ще ти го подаря.”
Преди да постигне слава, Хазрети Пейгамбера ценял и желаел красноречието на Арабите. Когато невидимия свят му се открил, той се опиянил от обичта на Аллаха и изгубил интерес за това желание. Аллах му казал: „Подарявам ти точно това красноречие и елегантност, които желаеше.” „О, Аллах” – казал Хазрети Пейгамбера – „Аз съм свободен от това желание – не го искам.” „Не тъгувай” – казал Аллах – „Защото красноречието и твоето равнодушие към него ще бъдат в теб и ти нищо няма да загубиш от тях.” И наистина, Всевишния му дал такава реч, че целия свят, от негово до днешно време, продължава да произвежда томове и томове тълкования да я обясни, но и до сега не са я разбрали напълно. Аллах рекъл: „Твоите приятели, от слабост и страх от завистниците, шепнат твоето име. Аз ще направя така, че твоето име да бъде известно в цял свят и то ще се пее пет пъти на ден, с високи гласове и грациозни мелодии от високи минарета по целия свят, от Изтока до Запада.” Всеки, който напълно се предаде на този път, ще постигне всички свои цели, светски и верски. Никой никога не се оплаква от този път.
Нашите думи са истински монети; думите на други може да са фалшиви. Фалшивото дължи съществуването си на истинското. Истинската монета е като човешкия крак, докато фалшивата е като дървен крак, чийто размери са взети или откраднати от истинския. Ако в света не съществуваше нищо, наречено „крак”, как би могло да се знае какво е изкуствен крак? Следователно, някои думи са истински монети, а някои са фалшиви; но тъй като те си приличат, човек трябва да е разсъдлив и проницателен, за да различи истинските от фалшивите. Проницателността е истинска вяра, а липсата на проницателност е безверие.
Не виждате ли че по фараоново време, когато тоягата на Хазрети Муса се превърнала в змия и тоягите на магьосниците също се превърнали в змии, oнези, които нямали проницателност смятали тези змии за еднакви и не правели разлика, докато онези, които имали проницателност разбрали разликата между магьосничество и истинското, и повярвали посредством проницателността.
Следователно разбираме, че вярата е проницателност. В края на краищата, основата на правната наука е вдъхновението; но когато тя се намесила с идеите, емоциите и приложенията на хората, тази благодат е изчезнала. Прилича ли в днешно време правната наука на тънкостта на вдъхновението? Приликата е като водата, която тече от извора в Турут към нашия град. Вижте колко бистра и чиста е тя. Като влезе в града и мине през градините, кварталите и къщите, толкова много хора се къпят с нея, перат, и урината и мръсотията на хора и животни се изсипва и намесва с нея. Погледнете каква е като изтича от другата страна на града. Въпреки, че е същата вода, тя ще превърне пясък в кал, тя ще утоли жаждата на жадните и ще оцвети пустинята в зелено. Все пак, човек трябва да бъде проницателен, за да разбере, че чистотата, която водата е притежавала е изгубена и неприятни неща са се смесили с нея. „Човека който вярва е проницателен, далновиден, разумен и рационален.” (хадис) Един стар човек не е разумен, ако е преокупиран с игра и забава; дори и на сто години да е, той все още е незрял и е като дете. Тук възрастта не е от важност.
„Вода, която не се замърсява.” (47:15) - това е нужно. Такава вода пречиства всички мръсотии на света, а самата тя не се замърсява от тях и това е Водата на Живота.
Ако един човек вика и плаче по време на молитва, валидна ли е молитвата му и абдеста? Отговора е условен. Ако е плакал, защото друг свят, отвъд този, му бил показан, това всъщност се нарича „вода на очите” и зависи какво е видял. Ако е видял нещо от рода на молитвата и усъвършенстване на молитвата, то това е целта на молитвата. Неговата молитва е изправна и повече от валидна. Но ако е плакал заради нещо свързано с този свят, от агония, че врага е триумфирал над него или от завист, че някой имал нещо което той нямал, тогава неговата молитва е непълна и невалидна. Следователно разбираме, че вярата е проницателност да различим между правилното и неправилното, между истинското и имитацията. Който няма проницателност е лишен. Който я има, ще извлече полза от нашите думи, но нашите думи са загуба на време за хора, които нямат проницателност. Това е като примера с двама разумни и уважавани граждани, които от състрадание, свидетелстват в полза на един глупак. Глупака обаче казва нещо, което противоречи на тяхното свидетелство, а резултата е, че свидетелството няма ефект, а гражданите губят своя престиж и уважение. Затова е казано, че глупака сам свидетелства за себе си.
Когато настъпи състояние на духовно опиянение, човек е прекалено „пиян”, за да обръща внимание дали е в присъствието на проницателни хора, които са достойни за тези думи и така той ги извлича спонтанно. Това е както една жена, чиито гърди са пълни с мляко, и за да не го изхвърля, тя храни щенетата в махалата. Когато тези думи паднат в ръцете на нeпроницателните, то е все едно да дадеш безценна перла на дете, което не цени нейната стойност. Тъй като детето няма разбиране, някой ще му даде ябълка и ще му вземе перлата.
Когато Бeязид бил дете, баща му го записал в правна школа. Беязид попитал учителя: „Това правната школа на Аллах ли е?” Учителя отговорил: „Това е правната школа на Ебу Ханифе.”
„Аз искам правната наука на Аллаха” – казал Беязид. Пред учителя на граматика той искал „граматиката на Аллах”. Баща му го оставил намира и Беязид следвал желанието си. По-късно, когато пристигнал в Багдад и се срещнал с Джунейд, той изкрещял: „Това е правната наука на Аллаха.” И как ягнето да не познае майка си, от чието мляко се е хранило? Беязид бил роден от разум и проницателност.
Имало едно време един шейх, който държал учениците си построени мирно като войници. Хората го питали защо не им позволи да седнат и му казали, че това не било обичай на дервиши, а на царе. „Не” – казал той – „Мълчете. Аз искам да се научат да показват уважение и да извлекат полза от това.”
Въпреки, че уважението е в сърцето, външното е като кopица на вътрешното. Сега, какво значи тази „кopица”? Това значи, че едно писмо може да се познае по плика. От плика може да се знае за кого е писмото и от кого е. От първата страница на една книга човек вижда съдържанието и различните глави и раздели в нея. Така че, чрез външна демонстрация на уважение като навеждане на главата /на рукю и седжде/ и стоене мирно в молитва, човек вижда какво вътрешно уважение хората имат към Аллаха. Ако не правят външни демонстрации на уважение, тогава е очевидно, че те са вътрешно равнодушни и нямат уважение за хората на Аллаха.
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВААз казвам, че когато човек забрави каквото е научил, той става като чист лист /табюла раса/, готов за въпроси, чийто отговори не е заучавал. Ти, който слушаш моите думи от доста време, приеми някои от моите думи. Ти си слушал подобни на тях и преди и си ги приемал. Ти приемаш наполовина някои от моите думи, а върху някои други се колебаеш. Може ли някой да „чуе” това твое отричане, приемане или вътрешна нерешителност? Не, няма орган за такова „чуване”. Без значение колко внимателно слушаш, никакъв звук отвътре не достига до ухото. Самото твое посещение при мен е един вид въпрос, формулиран без вокални органи и език, сякаш казваш: „Покажи ни пътя и изясни каквото вече си показал.” И като седим заедно, без значение дали разговаряме или не, това е отговор на твоите вътрешни въпроси. Всеки ден Султана пита своите cлужители без думи: „Как служиш? Как ядеш? Как изглеждаш?” Ако някой го погледне въпросително, отговора със сигурност ще бъде въпросителен поглед и той няма да може да отговори директно. Това е като човек със заплетен език – той не може да формулира думите си правилно, без значение колко усилено пробва.
Когато златаря удря златното парче, той го пита нещо и парчето отговаря дали е чисто или смесица.
„Огнището само ти казва, когато те затопли,
дали си злато или позлатен бакър.”
/Санай/
Глада е „въпрос” към природата. Сякаш казва: „В стената на къщата на тялото има дупка. Подай ми тухла и цимент.” Яденето е „отговор”, сякаш природата казва: „заповядай”. И неяденето е „отговор” също, сякаш природата казва: „Няма нужда още. Тухлата не е изсъхнала още.”
Доктора ти взема пулса. Това е „въпрос”. Прегледа на кръв и урина е „въпрос” и „отговор”. Засяването на семената е „въпрос” - питане за определен вид плод; растежа на дървото е „отговор” без език и без думи. „Въпроса” също е без думи. Когато семето е развалено, дървото няма да изникне. И това също е „въпрос” и „отговор.” Не знаеш ли, че липсата на отговор също е отговор?
Един цар чул три молби от един поданик, но не написал отговор на нито една. Поданикът писал на царя: „Ако молбата ми е приемлива, кажете, a ако не е, моля Ви пак да ми кажете.” Царя му писал: „Не разбирате ли, че липсата на отговор също е отговор?”
„Отговаряй на глупав въпрос c тишина.” (хадис) Нерастежа на дървото е „не–отговор”, и следователно отговор. Всяко действие на човекa е „въпрос” и всичко, което му се случва, тъга и радост е „отговор”. Когато човек чуе приятен отговор, трябва да е благодарен и благодарността трябва да е в съответствие с въпроса, чийто отговор е получил. Ако отговора е неприятен, човек трябва бързо да се покае и да търси прошка и да не задава повече подобни въпроси. „Когато им изпратихме наказание, вместо да станат скромни и покорни техните сърца се втвърдиха.” (6:43) – което значи, че те не разбрали, че „отговора” бил в съответствие с техния „въпрос”. „И Шейтана им показа техните дела като добри.” (6:43) – което значи, че те видели отговора на техния въпрос и казали: „Този грозен отговор не съответства на нашия въпрос.” Те не знаели, че дима идва от разпалването, а не от огъня. Колкото по-сухо е разпалването, толкова по-малко дим ще има. Когато оставиш една градина на грижата на градинаря и усетиш неприятна миризма, обвинявай градинаря, а не градината.
Попитали един човек защо убил майка си. „Видях блуд” – казал той. „Трябваше да убиеш мъжа” рекли хората. „В такъв случай трябва да убивам по един всеки ден.”
Каквото и да ти се случи, дисциплинирай душата си, за да не се биеш с някого всеки ден. Когато се казва „всичко е от Аллаха” (4:78), ние казваме, че дисциплинирането на душата и оставянето на света също са от Аллаха.
Един човек ял кайсиите в градината на друг. Собственика го попитал: „Не се ли страхуваш от Аллаха?” Човека отговорил: „Защо да се страхувам? Кайсията принадлежи на Аллаха, а аз, Негов роб, ям от това, което принадлежи на Него.”
„Ще трябва да ти отговоря,” рекъл собственика и започнал да го бие с тоягата си. „Не се ли страхуваш от Аллаха?” извикал човека. „Защо? – отговорил собственика – „Ти си Аллахов роб, а това е Аллаховата тояга, с която бия Неговия роб.”
Същността на всичко това е, че света е като планина. Всичко, което кажеш /или направиш/, добро или зло, се завръща като ехо. Ако си представяш, че си изпял красив тон, а планината ти даде грозен отговор, абсурдно е да се мисли, че е възможно славея да пее в планината, а тя да му отговаря с гласа на врана, човек или магаре. Знай със сигурност, че магарешкия рев е твой.
Кoгaтo дойдeш в планината, изпeй пpиятeн тон.
He e нyжнo дa ревeш кaто магаре.
/Санай/
