Fihi Ma Fihi (16-20)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Всеки, който е обичан, е красив. Обратното обаче не е задължително истина. Не следва, че всички красавици са обичани. Красотата е част от това да бъдеш обичан. Да бъдеш обичан е главното, така че, когато онова качество присъства, красотата следва задължително. Една част от нещо не може да се раздели от цялото. Частта принадлежи на цялото. По времето на Меджнун имало момичета, които били много по-красиви от Лейля, но той не обичал тях. Когато му казвали: „Има момичета много по-красиви от Лейля. Нека ти ги покажем.” Той винаги би отговарял: „Не обичам Лейля заради нейната външна форма. Тя не е външна форма; тя е като чаша, която аз държа и от която пия шербет. Влюбен съм в шербета, който пия от там. Вие виждате само чашата и не знаете за шербета. От каква полза ми е позлатена чаша, ако е напълнена с оцет или нещо различно от шербет? За мен една строшена стара кратуна напълнена с шербет би била по-добра от сто такива чаши.” На човек му трябва обич и копнеж, за да разпознае шербета от чашата. Вземи, например, един гладен човек, който не е ял десет дни и един добре нахранен човек, който е ял пет пъти на ден. И двамата гледат един самун хляб. Добре нахранения вижда формата на хляба, докато гладния вижда веществото на живота. Самуна е като чашата, а радостта, която човек извлича от него е като шербета в чашата. Ти можеш да видиш шербета само с окото на апетита и желанието. Сега, този апетит и желание са онова, което трябва да придобиеш, за да бъдеш не само наблюдател на външни форми, но някой, който вижда истинското същество на всяко обичано нещо. Външните форми на всички създадени хора и неща са като чаши, докато такива неща като знание, изкуство и наука са украси на чашата. Не виждаш ли, че когато чашата се счупи никоя от тези „украси” не остава? Следователно, важното нещо е шербета, което заема формата на чашата. Който види и пие шербета знае, че „добрите дела са вечни.” (18:46) Съществуват две предварителни условия, които стремящия се трябва да схване. Първо, когато той каже, че едно нещо е определено нещо, той неминуемо греши, защото то е нещо друго. Второ - той трябва да схване, че има друго слово и друга мъдрост, по-добра и по-възвишена от неговата собствена, което значи, че той трябва да каже: „Аз не знам”. Стигнали сме до разбирането, че това е, което се има предвид под поговорката: „Питането е половина учене.” Всеки влага очакванията си в някого, но онова, което е търсено от всички е Аллах и всеки прекарва живота си в надежди за Него. Обаче, в тази връзка човек трябва да бъде проницателен, за да знае точно кой в тази крамала прави удара и кой е ударен от царския стик за поло, за да признае единството и хармонията на Аллах.
Удавения е онзи, над когото водата има пълен контрол. Самия той няма никакъв контрол над водата. И плувеца и удавения са във водата; удавения е носен от водата и контролиран от нея, докато плувеца е носен от своята собствена сила и воля. Всяко движение, направено от удавения, наистина, всяко дело и дума, която излиза от него – идва от водата, не от него. Той е само „проводник”. Когато чуеш думи от една стена, ти знаеш, че това не е стената. Това е някой, който е накарал стената да изглежда че говори. Евлиете са такива. Те са умрели преди смъртта, (както съветва Хaзрeти Пейгамбера), и са станали като онази стена, без дори една частица съществуване да е останала от тях. Те са като щит в силна ръка. Движението на щита не е от щита (и това е значението на „Аз съм Истинатa”). Щита казва: „Аз не съм тук изобщо; моето движение е от ръката на Истинния.” Когато можеш да видиш щита като Аллах, не се бори срещу Него, защото онези, които нанасят удари срещу такъв щит всъщност се бият с Аллах и се поставят срещу него. Чул си какво е станало от Адемово време до сега с онези като Фараона, Шадад, Немруд, племето Ад, народа на Лют, Семуд, и т.н. Онзи щит ще съществува до Съдния ден, епоха след епоха, понякога под формата на пейгамбери, а понякога под формата на евлии, за да могат благочестивите и набожните да бъдат различени от неблагочестивите и враговете от приятелите.
Всеки евлия, следователно, е „доказателство” за хората. В съответствие с тяхната връзка с него, хората печелят място и статус. Ако те са враждебни към него, те са враждебни към Аллах. Ако те го обичат, те обичат Аллах. „Който го види, вижда Мен и който го търси, търси Мен.” (хадис) Аллаховите роби са посветени в неговото светилище, и всичките следи на съществуване и желание, и всичките корени на измяна са изтръгнати и изчистени от онези, които Му служат. Света служи на тях; те са посветени в мистериите, защото „никой няма да го докосне освен онези, които са чисти.” (56:79) Ако някой обърне гърба си на гробовете на великите евлии, то не е от отхвърляне и небрежност, ако той е обърнал лицето си към техните думи, защото думите, които излизат от нашите уста са техните думи. Ако хората обърнат гърбовете си на тялото и се обърнат към душата, в това няма никаква вреда.
Моя характер е такъв, че не искам никой да страда заради мен. Не съм доволен, когато приятелите ми се опитват да попречат на някои хора да се хвърлят върху мен по вpeме на сема (дepвишки pитyaл). Сто пъти съм казвал, че никой не трябва да си позволява да говори от мое име. Само тогава съм доволен. Обичан съм от онези, които идват да ме видят, и така аз съчинявам поезия, за да ги забавлявам и да не бъдат отегчени. Иначе, защо бих бликал поезия? Аз се дразня от поезията. Не мисля, че има нещо по-лошо. Все едно си слагаш ръката в животински търбух, за да го измиеш за гостите си, защото те имат апетит за шкембе чорба. Ето защо съчинявам поезия. Човек трябва да разгледа един град, за да види от какви продукти хората имат нужда и за какви продукти има купувачи. Хората ще купуват онези продукти, дори ако те са най-долнокачествената стока наоколо. Учил съм различните клонове на науката и съм полагал усилие, за да могат учените, мистиците и дълбоки мислители да дойдат при мен за изяснение на нещо ценно, странно и прецизно. Аллах също пожела това, защото той събра всичките тези познания тук и ме подложи на тази агония да се занимавам с този труд. Какво да правя? В нашата страна и сред нашите хора няма нищо по-позорно от това да бъдеш поет. Ако си бяхме останали в нашата родна страна, ние бихме живеели в хармония с техните вкусове, занимавайки се с преподаване, писане на книги, проповядване, практикуване на аскетизъм и извършване на ибадет.
Принц Парвана ми каза, че действието е основата на всичко. Аз го попитах къде са хората на действие. Къде са търсачите на действие, за да им покажа действие? Вие сте търсачи на говор. Вие сте си наострили ушите да чуете нещо. Ако не кажем нищо, вие се отегчавате. Бъди търсач на действие, за да ти покажем нещо. На всякъде по света търсим човек, на когото да покажем действие. Не намирайки купувачи на действие, а само на думи, ние сме заети с говор. След като не си извършител, как би могъл да знаеш какво е извършване? Действието може да се познава чрез извършване; науката се познава чрез учене; формата се познава чрез форма; същината се познава чрез същина. След като никой друг не пътува по този празен път, дори ако сме тук и сме заети с действие, как някой може да го види? Под „действие” аз нямам предвид молитвата и поста. Те са само форми на действието. „Действието” е вътрешното съдържание и същина.
От Хaзрeти Адемово време до времето на Хaзрeти Mухaммeд молитвата и поста никога не са били в сегашната им форма, но действието винаги е било същото. Външното е формата на действие; действието е значението вътре в човека. Когато кажеш, че лекарството е подействало, не съществува никаква видима форма на действие, само „значение” отвътре. Когато някой каже, че определен човек е пълномощник в един град, това не показва никаква „форма”. Може да се познае, че той е пълномощник посредством работите, които са свързани с него. Така че действие не е онова, което хората обикновено разбират под тази дума, тъй като те си представят, че „действие” е нещо видимо. Ако един лицемер изпълнява формата на действие на религиозните задължения, той не печели нищо от това, защото той няма нищо от „значението” на искреността и вярата.
Основата на нещата е изцяло говор и реч. Сега, ти не знаеш нищо за този „говор” и „реч”. Ти го презираш; въпреки това, говора е плода от дървото на действието, защото речта се ражда от действие. Аллах създаде света чрез словото като каза: „Бъди!” И то стана.” (36:82). Вярата съществува в сърцето, но ако не я изречеш гласно, ти нямаш полза от нея. Молитвата, която е поредица от действия, не е правилна без четене на Корана. Сега, чрез твърдението ти, че в тази епоха думите не са достоверни, ти отричаш това, посредством думи. Ако думите не са достоверни, как те чуваме да казваш, че думите не са достоверни? Ти също казваш това посредством думи.”
Тук някой попита дали има вреда в това да залагаш надеждите си в Аллах и да очакваш добра отплата за това, че си извършил добри дела. „Да, човек трябва да има надежда и вяра, или казано по друг начин - страх и надежда. Някой ме попита веднъж, ако самата надежда е добро нещо, какво е страха. „Покажи ми страх без надежда,” отговорих aз, „или надежда без страх, защото тези двете са неразделни. След като питаш, ще ти дам един пример. Когато някой сади пшеница, той, разбира се, се надява че тя ще израсне. В същото време обаче, той се страхува че някаква растителна болест или природно бедствие може да я унищожи. Очевидно е, че няма такова нещо като надежда без страх. Нито страха без надежда, нито надеждата без страх не съществуват. Сега, ако човек се надява и очаква хубава награда, той със сигурност ще бъде по-старателен в труда си. Очакването е неговото „крило”; а колкото е по-силно крилото, толкова е по-висок полета. Когато човек падне духом, той става небрежен и повече не служи добре. Болния яде горчиво лекарство и се отказва от десет сладки неща, които обича. Ако той нямаше надеждата че ще оздравее, как би могъл да търпи такова нещо?
„Човека е разсъждаващо животно.” Човека е смес от животинство и разумност. Дори ако не говори гласно, той все пак говори вътрешно: той винаги говори. Той е като поток в който е размесена кал. Бистрата вода е неговата разумна реч, а калта неговото животинство. Калта е само странична и несъществена. Не виждаш ли, че когато калта и формите, които тя поема, отминат или се разпаднат, силата на разумната реч и познаването на добро и зло остават?
„Човека на сърцето” е Всичкото. Когато видиш него, видял си всичко. Всички хора на света са части от него, а той е цялото. Всичко добро и лошо е част от дервиша. Който не е такъв, не е дервиш. Сега, когато видиш един дервиш, със сигурност си видял целия свят. Когото и да видиш след това е излишен. Думите на дервишите са цялото сред всички думи. Когато чуеш техните думи, каквото и да чуеш след това е повтарящо се.
Ако го видиш, в което и да е състояние, все едно си видял всеки човек и място.
О, ти, копие на Свещената Книга!
О, ти, огледало на величествената красота,
нищо, което съществува на света не е извън теб.
Търси вътре в себе си каквото искаш, защото онова си ти.
/Неджмуддин Рази/
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вицекраля каза: „Едно време неверниците обожавали и се кланяли на идоли. В тази наша епоха ние правим същото нещо. Какво имаме предвид, когато се смятаме за мюсюлмани, а се кланяме и треперим пред монголците и имаме толкова много други „идоли” в самите себе си, идоли от алчност, страст, злоба и завист? Докато сме подчинени на всички тези идоли, външно и вътрешно ние правим същото, което правят неверниците и още смятаме себе си за мюсюлмани.”
Въпреки това, тук има и нещо друго. Тъй като смяташ всичко това за лошо и противно, окото на твоето сърце със сигурност трябва да е видяло нещо несравнимо велико, за да накара другото да изглежда грозно и долно. Солнава вода има солен вкус за някой, който е вкусвал сладка вода. „Чрез техните противоположности нещата стават ясни.” Аллах тогава е поставил светлината на вярата в твоята душа, за да видиш тези неща като грозни. Само в противоположност на красота те изглеждат грозни. Други хора, които нямат тази „агония”, са щастливи там, където са и казват: „Така трябва да бъде”. Аллах желае да ти даде онова, което търсиш, и ще ти се даде в съответствие с твоя стремеж, както се казва: „Птиците летят със своите криле, а вярващите със своя стремеж.”
Съществуват три вида същества. Първите са меляикете /ангелите/, които са чист разум. Тяхната природа и средство за препитание е да бъдат покорни, да обожават и непрестанно да помнят Аллаха. Те се хранят с това и живеят от това като риба във водата, чийто живот е от водата и чието легло и възглавница са водата. Меляикете не са задължени да правят онова, което правят. След като те са абстрактни и свободни от страст, каква награда заслужават за това, че не са страстни и нямат плътски желания? Тъй като те са чисти, в тях не се пораждат страсти, с които да се борят. Ако те извършат дела на покорство, делата не се смятат за такива, защото това е тяхната природа и те не могат да бъдат други. Втория вид са животните, които са чиста страст и нямат никакъв критичен разум. Те също не са под никакво морално задължение, за разлика от нещастния човек, който е смесица от разум и страст. Половината от него е ангелска, а другата половина – животинска. Половина змия и половина риба, неговата риба го дърпа към водата, а неговата змия - към пръстта. Те са в постоянна борба. „Онзи, чийто разум победи, неговата страст е на по-високата степен от ангелите; онзи, чиято страст победи, неговия разум е паднал по-ниско от животните.”
Ангелът е свободен заради своето знание.
Животното – заради своето невежество.
Между тези двете остава сина на Адем да се бори.
Сега, някои хора така са следвали разума си, че са станали напълно ангелска и чиста светлина. Тези са Пейгамберите и евлиете, които са освободени от страх и надежда, „...приближените, които няма да усещат страх и няма да бъдат натъжени...” (10:62) Съществуват други, чиито разуми са така победени от техните страсти, че те са станали напълно животински. А други остават в борбата. Те са групата, в която съществува определена агония или грижа и които не са доволни от своя живот. Те са вярващите. Евлиете ги чакат, за да ги доведат до тяхната степен и да ги направят като тях. Дяволите също лежат в очакване да ги дърпат надолу към тяхното ниво в низката пропаст.
Ние ги искаме, а и другите ги искат.
Кой ще победи? Кого ще предпочетат?
„Когато Аллаховата помощ и победа дойдат…” (110: 1) Буквалните тълкуватели смятат, че тази сура означава, че амбицията на Хaзрeти Пейгамбера била да направи света мюсюлмански и да изведе всички хора на Аллаховия път. Когато той разбрал, че смъртта му била близо, той казал: „Уви! Не живях достатъчно, за да призовавам хората.” „Не тъгувай – казал Аллах – защото в часа, когато ти издъхнеш, Аз ще накарам държави и градове, които ти би покорил с армиите и сабята, всички тях ще ги накарам да станат покорни и верни. И знака ще бъде, че в края на даденото ти време ти ще видиш как хората идват на тълпи, за да станат мюсюлмани. Когато видиш това знай, че времето ти за смърт е дошло. Сега възхвалявай Аллаха и моли за опрощение, защото ще стигнеш до онова състояние.”
Мистиците от друга страна казват, че значението е следното: човек си представя, че може да се отърве от лошите и долните черти на характера си посредством своето собствено действие и усилие. Когато той се старае и изразходва много енергия, за да бъде разочарован на края, Аллах му казва: „Ти си мислеше, че ще постигнеш целта си чрез своята собствена енергия, дейност и дела. Това наистина е един обичай, който Аз установих – онова, което имаш, ти трябва да го изразходваш в Наше име. Само тогава идва Нашата милост. Ние ти казваме: „Пътувай по този безкраен път със своите слаби крака.” Ние знаем, че с твоите слаби крака ти никога няма да можеш да стигнеш до края – за сто хиляди години ти не би завършил дори един етап от пътя. Само когато положиш усилието и излезнеш на пътя, за да паднеш на края, неспособен да сториш дори и една стъпка, само тогава ще бъдеш повдигнат от Аллаховата благосклонност и подкрепа. Детето се вдига и носи докато кърми, но когато порасне то е оставено да продължи само. Така че сега, когато не ти е останала никаква сила, Аллаховата благосклонност и подкрепа те носи. Когато ти имаше сила и можеше да изразходваш енергията си, понякога в състояние между сън и будност, Ние ти дарихме милост, за да се засилиш в своето търсене и да те окуражим. Сега, след като вече нямаш средствата да продължиш, погледни Нашата милост, благосклонност и подкрепа и виж как те се трупат върху теб. Със сто хиляди усилия ти не би видял ни частица от това. Сега „... възхвалявай Господаря си и моли Го да ти прости!” (110:3) Търси опрощение за своите мисли и разбери, че ти само си представяше, че всичко това може да дойде от твоята собствена инициатива. Ти не видя, че всичко това идва от Нас. Сега, след като си видял, че е от Нас, търси опрощение.” „Той винаги приема покаяниетo.” (110: 3)
-- -- -- -- --
Ние не обичаме Принца заради неговата административна способност, неговите познания, или неговите дела. Други го обичат заради тези неща, но те не виждат неговото „лице”; те виждат само неговия „гръб”. Той е като огледало, и тези качества са като скъпоценни перли и злато прикрепени на гърба на огледалото. Онези, които обичат злато и перли гледат гърба на огледалото. Онези, които обичат огледала, обаче, не гледат перлите и златото; те винаги гледат самото огледало. Те обичат огледалото, защото то е огледало, заради неговата „огледалност”. Тъй като те виждат красота в огледалото, те никога не се отегчават от него.
От друга страна всеки, който има грозно или дефектно лице, тъй като той вижда грознотата в огледалото, той бързо го обръща, за да гледа скъпоценностите. Сега, ако изработят хиляди модели на гърба на огледалото и ги украсят със скъпоценности, какво отнема това от лицето на огледалото? Аллах е намесил животинството и човечността в човека по такъв начин, че и двете са очевидни. „Чрез техните противоположности нещата се разкриват.” Именно, нещата могат да се познаят само посредством техните противоположности. Аллах oбaчe няма противоположности. Аллах казва: „Аз бях скрито съкровище и исках да се покажа” и за това създаде света, който е от тъмнина, за да бъде Неговата светлина очевидна. Също така Той създаде Пейгамберите и евлиете, казвайки: „Излезте с Mоите качества сред Моите хора.” Те са фокуса на Аллаховата светлина, за да се различи приятеля от врага и чужденеца, защото не съществува никаква противоположност на същината в същина, само във форма – както в противоположност на Xазрети Адем стои Иблис /дявола/; в противоположност на Xазрети Муса – Фараона; в противоположност на Xазрети Ибрахим – Немруд; в противоположност на Xазрети Пейгамбера – Ебу Джахил и т.н. Следователно, чрез евлиете, противоположностите на Аллаха се разкриват въпреки, че по същество Той няма никакви противоположности. Колкото повече враждебността и опозицията срещу тях растяла, толкова повече те успявали и печелели популярност. „Те се опитват да изгасят Аллаховата светлина с техните уста: но Аллах поддържа светлината Си завинаги, въпреки че неверниците не желаят това.” (61: 8)

Луната хвърля светлината си, а кучетата лаят.
Луната ли е виновна, ако кучетата така са създадени?
Колоните на небесата са осветени от луната.
Кое е онова куче в трънаците на земята?

Има много хора, които са измъчвани от Аллаха чрез покровителство, собственост, злато и високи постове, въпреки че техните души биха избягали от такива неща.
Един беден човек видял един принц в царството на Арабите; и виждайки на челото на принца светлината на Пейгамберите и евлиете, казал: „Хвален нека е Онзи, който измъчва Своите роби с подаръци!”
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ибн Мукри чете Корана правилно. Имам предвид, че той чете от Корана правилно, но той няма представа за неговото значение. Доказателство за това е факта, че когато той попадне на някакво значение, той го отхвърля. Той чете без проникновение, сляпо. Той е като човек, който държи самурена кожа в ръката си. Ако му се предложи по-добра самурена кожа, той я отхвърля. От това разбираме, че той не познава самурените кожи. Някой му е казал, че онова, което той има е самурена кожа, и така той се държи за нея в сляпа имитация. То е като деца, които си играят с орехи; ако им се предложи орехово олио или орехови ядки, те ги отхвърлят, защото за тях орех е нещо, което се търкаля и прави шум, а онези други неща не се търкалят и не правят шум. Аллаховите съкровищници са много, и Аллаховото знание е огромно. Ако човек чете един Коран правилно, защо да отрича някой дpyг Коран?
Веднъж казах на един читател на Корана: „Корана казва: „Кажи, ако морето беше мастило, с което да се пишат думите на моя Господар, наистина, морето би се изчерпило преди думите на моя Господар да се изчерпят.” (18:109) Сега, с петдесет драма мастило човек може да напише целия Коран. Това е само символ на Аллаховото знание, то не е цялото Hегово знание. Ако един аптекар сложи една щипка лекарство на парче хартия, би ли бил толкова глупав, че да кажеш, че цялата аптека е на това парче хартия? Корана е съществувал и по времето на хазрети Муса, Иса и другите; именно Аллаховото Слово е съществувало – то просто не било на арабски”. Опитах се да обясня това на онзи читател на Корана, но когато видях, че то не му оказва никакво влияние, аз го оставих.
-- -- -- -- --
Казано е, че по времето на Xазрети Пейгамбера приятелите му, които наизустявали един раздел (сура) или половин раздел от Корана, били смятани за изключителни хора и били обект на възхищение. Те правели това, защото те „поглъщали” Корана. Сега, всеки, който може да погълне половин килограм или един килограм хляб, може да се нарече изключителен човек, но човек, който само слага хляб в устата си и го изплюва, без да го сдъвчи и погълне може да „погълне” хиляди тонове. За такива е казано: „Много читатели на Корана са проклети от Корана” – именно онези, които не съзнават истинското значение. Въпреки това, добре е, че е така. Аллах е затворил очите на някои хора в небрежност и невнимание, за да разкрасяват света. Ако някои хора не бяха небрежни и невнимателни за следващия свят, тогава никакъв свят не би се строил тук. Такава небрежност и невнимание пораждат материализъм. Едно дете расте в небрежност и невнимание - когато то достигне зрелост, то не расте повече. Причината и основата на неговия растеж е съзнаването.
Това, което ние казваме не може да бъде повече от две неща. Ние говорим или от завист или от съчувствие. Не дай си боже да е от завист, защото онова, което заслужава да му се завижда е така разрушено от завистта, че повече не е за завиждане. А какво е тогава? Аз желая да привлека моите скъпи приятели към понятието от съчувствие и застъпничество.
Разказват за един човек, който пътувал из пустинята на път за Хадж /поклонение/ и много ожаднял. Накрая, той видял в далечината една малка палатка. Когато отишъл там и видял една жена, той извикал: „Намерих гостоприемство! Точно това, което ми трябваше!” Той помолил за вода, но водата, която жената му дала била по-гореща от огън и по-солена от сол – тя изгорила гърлото му докато я преглътнал. От съчувствие той започнал да съветва жената: „Задължен съм Ви, защото ме нагостихте, и моето съчувствие към Вас се пробуди. Затова, слушайте внимателно какво ще Ви кажа. Градовете Багдад, Куфа и Васит са близо. Ако сте в бедствено положение, с няколко прехода можете да стигнете до там, където ще намерите много сладка и хладна вода.” И той също й изброил голямото разнообразие от храни, бани, луксове и удобства в тези градове. По-късно нейния съпруг-бедуин пристигнал. Той бил хванал няколко пустински плъха, които дал на жена си да сготви. Те предложили от храната си на госта, който бил в тежко положение и не можел да си позволи да откаже. По-късно през нощта, докато госта спал извън палатката, жената рекла на мъжа си: „Никога не си чувал такива разкази каквито този човек разказва.” И тя казала на съпруга си всичко, което той й бил казал. „Не слушай такива неща – рекъл бедуина – на света има много завидливи хора и когато видят, че други се радват на спокойствие и удобство, те им завиждат и искат да ги лишат от тяхната радост.” Хората са точно такива. Когато някой ги посъветва от съчувствие, те го смятат за завист. От друга страна, ако човек има „основа”, накрая той ще се обърне към същността. Тъй като в Деня на Сътворяването на душите една капка била пръсната върху такъв човек, накрая онази капка ще го спаси от объркване и скръб. Ела сега, колко дълго ще останеш отчужден от нас в своето объркване и потиснатост? От друга страна, какво да каже човек на хора, които никога не са чували такива неща, нито от него, нито от техните собствени учители? Без величие сред предците си, той дopи не може да чуе великото, когато то се спомене.
Да се обърнеш към същността на едно нещо, въпреки че не е приятно в началото, става все по-сладко, колкото по-далеч отиваш /на вътре/. За разлика от същността, формата изглежда красива в началото, но колкото повече останеш с нея, толкова по-разочарован ще останеш. Какво е формата на Корана в сравнение с неговата същност? Погледни един човек, за да видиш каква е неговата форма и каква е неговата същност. Ако същността на един човек го напусне, той не би бил оставен на собствената си воля в къщата дори и за момент.
Мевляна Шамсуддин разказваше за един голям керван, на път за определено място, който не намирал нито населено място, нито вода по пътя. Изведнъж те попаднали на един кладенец, който нямал нищо, с което да се извади вода. Те донесли една кофа и въже и спуснали кофата надолу в кладенеца. Когато започнали да я дърпат нагоре, въжето се скъсало. Те спуснали друга кофа, но и тя се откъснала. Тогава те завързали някои от пътниците и ги спуснали в кладенеца, но и те не се върнали. Един остроумен човек сред тях казал: „Аз ще отида долу” и те го спуснали. Когато той почти стигнал до дъното, едно ужасяващо черно нещо се появило. „Никога няма да мога да избягам от това...” казал си човека. „Все пак, нека се концентрирам и не губя самообладание, за да мога да видя какво ще ми се случи.” Няма полза да правиш гюрултия – казало черното нещо – ти си мой пленник и никога няма да бъдеш свободен, ако не ми дадеш правилен отговор.” „Какъв ти е въпроса?”
- Кое е най-доброто място на света? – попитало то.
Тук остроумния човек помислил. „Безпомощен съм, защото съм негов пленник. Ако кажа Багдад или някое друго място, все едно обиждам неговото място.” Затова той казал: „Най-доброто място на света е там, където човек се чувства у дома. Ако то е в дън земя, това е най-доброто място. Ако е в миша дупка, това е най-доброто място.”
- Добре казано! – рекло нещото – свободен си. Ти си истински човек. Освобождавам не само теб, но и всички останали в твоя чест. От сега нататък няма да проливам повече кръв. Заради обичта ми към теб, аз ти подарявам живота на всички хора.
И той дал на хората от кервана толкова вода, колкото пожелали.
Сега, смисъла на всичко това е същественото значение. Човек може да изрази същото това съществено значение в друга форма, но онези, които сляпо се придържат към установен формален ред приемат само техния начин. Трудно е да се говори с тях. Ако кажеш същото нещо по друг начин, те няма да слушат.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Казват, че някои хора веднъж рекли на Таджуддин Кубай: „Тези учени идват сред нас и карат нашите хора да изгубят вярата си в религията.”
„Не” – отговорил той – те не могат да дoйдaт сред нас и да ни направят неверници. Те могат да направят това само ако – не дай си боже – те ca от самите нас.” Например, ако сложим златна каишка на едно куче, то няма да cтaнe ловджийско куче заради позлатената каишка. Способността да лови е свойствена за кучето, без значение дали то имало позлатена или вълнена каишка. Човек не е учен заради мантията си и чалмата си. Знанието е добродетел в неговата духовна същност - няма никакво значение дали онази добродетел е под мантия или под куртка. По времето на Xазрети Пейгамбера имало хора, които крояли заговор срещу вярата. За да отслабят вярата на простите ритуални имитатори, те се обличали в молитвени мантии, защото те не биха могли да успеят в своя заговор без да се преструват, че са мюсюлмани. Ако един европеец или евреин се опита да постави вярата под съмнение, кой би го слушал. „Тежко им на онези, които когато се молят, са небрежни в молитвата си; които само се перчат, самоизтъкват и преструват и отказват да помагат.” (107: 4 – 7)
Тези думи събират всичко. Tи имаш светлината, но нямаш чoвeчие. Търси чoвeчие, защото това е целта. Останалото е много говорене. Когато говоренето продължи прекалено дълго, целта лесно се забравя.
Веднъж един зарзаватчия, който обичал една жена помолил нейната слугиня да й предаде думите му: „Чувствам се така и така. Влюбен съм, горя, нямам мира, измъчвам се. Вчера бях такъв и онакъв, снощи се почувствах така и така.” И той продължил на дълго и на широко по този начин. Когато слугинята се върнала при господарката си, тя казала: „Зарзаватчията Ви изпраща много поздрави и каза, че иска да прави еди какво си с вас.”
„Толкова директно?” – попитала жената.
„Ами той се обясняваше на дълго и на широко, но същността беше такава.”
Същността е важна, останалото само ти причинява главоболие.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Ден и нощ ти се опитваш да усъвършенстваш характера на жената и да изчистиш нейната поквареност. Би било по-добре да изчистиш и усъвършенстваш себе си чрез нея, отколкото да изчистиш нея чрез теб. Иди при нея и изтърпи каквото и да казва тя, въпреки че може да изглежда абсурдно. Дори ако ревността е мъжествена добродетел, откажи се от нея, защото това едно добро качество позволява да се изградят лоши качества в теб. Поради точно тази причина Xазрети Пейгамбера е казал: „В Исляма няма монашество!” Монасите напускат жените и света, и се усамотяват в планините. Аллах показал на Xазрети Пейгамбера един прост и непознат /до тогава/ начин да се усъвършенства - да се жени, да търпи женската тирания, да слуша техните глупости и да им позволява да го пренебрегват грубо. „Ти наистина си от благороден характер." (68:4) Когато страдаш и търпиш тиранията на други, ти пречистваш своята собствена поквареност и безнравственост чрез тях. Твоя характер става добър посредством въздържане и търпение, а техния става лош, посредством подтисничеcтво и агресивност. Когато разбереш това, изчисти се. Смятай ги за одежди, посредством които можеш да се пречистиш. Ако не можеш да унищожиш своята плътска душа, тогава си кажи: „Нека си представя, че не сме женени. Тя е жена на удоволствието, куртезанка, при която аз отивам, когато страстите ми ме победят.” По този начин ти ще отблъснеш от себе си гордостта, завистта и ревността. На края няма да имаш нужда да си представяш такива неща и не само че ще ти бъде приятно да се бориш и търпиш, но също така ще почувстваш състояния на духовен растеж посредством техните глупости. След това, когато видиш заложеното за теб предимство, ти ще станеш търпелив и ще се въздържаш, без да имаш нужда да си представяш нещо.
Веднъж, когато Xазрети Пейгамбера и неговите последователи се завърнали от военен поход през нощта, Xазрети Пейгамбера казал: „Нека се бият барабаните, тази вечер оставаме край портите на града, а утре ще влезнем.”
„О, Посланнико Аллахов – казали последователите – какъв е смисъла на това?”
„Ако намерите жените си с други мъже, ще бъдете огорчени. И от това могат да възникнат размирици,” отговорил той. Един от последователите обаче не обърнал внимание на думите на Хазрети Пейгамбера и когато отишъл вкъщи, намерил жена си с друг мъж.
Сега, начина на Хазрети Пейгамбера е човек да понесе търпеливо болката от отблъскването на ревността и възмущението и да понесе разноските на съпругата си, заедно със стотици хиляди други неизказани агонии, за да се появи Мухаммедовия свят. Пътя на Xазрети Иса е борбата в усамотение и неугаждане на страстите; пътя на Мухаммед е търпеливото понасяне на тиранията и мъката причинена от мъже и жени. Ако не можеш да вървиш по пътя на Хазрети Мухаммед, тогава поеми пътя на Хазрети Иса, за да не бъдеш напълно лишен /от напътствие и спасение/; с достатъчно вътрешен мир ти можеш да изтърпиш стотици унижения, защото ти или виждаш, или тайно вярваш в плодовете, за които други говорят. Tи си казваш: „След като такова нещo съществува, нека бъда търпелив, докато плодовете, за които те говорят стигнат до мен.” Ако си посветил сърцето си на тях, ти ще ги видиш. Tи ще си кажеш, „заради болките, които понасям с търпение, aз ще намеря съкровище, макар че го нямам точно сега”. И ти ще намериш съкровището. Ще намериш дори повече от онова, за което си се надявал и очаквал. Ако тези думи нямат незабавен ефект, след време, когато станеш по-зрял, те ще имат огромен ефект.
Какво е жената? Без значение какво казваш, тя е каквото тя е, и тя няма да промени навиците си. Думите не само, че нямат никакъв ефект, но всъщност я карат да става по-лоша. Вземи, например, един самун хляб и го сложи под мишница. Не давай на никого от хляба. Кажи: „Никога и на никого няма да дам от този хляб! Не само, че няма да го дам, но дори няма и да го покажа на никого!” Дори ако това беше нещо, което било изхвърлено, ако хляба беше толкова изобилен и евтин, че дори кучетата не биха го яли, веднага след като започнеш да го скриваш, всички непременно ще пожелаят да го видят. Те ще дойдат да молят и настояват да видят самуна хляб, който криеш. Особено ако задържиш онзи същия самун хляб за година време и упорно не го даваш и не го показваш, тяхното желание ще превиши всички граници, защото „човека е алчен за онова, което му е отказано”. (xaдиc) Колкото повече казваш на една жена да се покрива, толкова повече я сърби желанието да се покаже и толкова повече други хора искат да я видят. И така ти сееш желание и на двете страни, мислейки си че си праведен. Това, което правиш е всъщност същината на покварата. Ако тя има природна наклонност, която е противна на зли дела, без значение дали й забраняваш да прави зло или не, тя ще живее в съответствие с нейната собствена чиста природна наклонност. Можеш да бъдеш сигурен в това и да не се притесняваш. А ако нейната природа е обратна /на споменатата/, тя пак ще си прави каквото си знае, и забраните няма да помогнат изобщо, a в действителност ще увеличат нейното желание.
-- -- -- -- --
Тези хора казват: „Ние видяхме Шамсуддин от Тебриз. Учителю, наистина го видяхме.” Вие тълпа глупаци, наистина ли го видяхте? Някой, който не може да види камила на покрива казва, че е намерил ухото на игла и я вдянал! Хубава приказка разправят за човека, който каза: „Две неща ме карат да се смея: негър, който си боядисва ноктите черни и слепец, който си показва главата от прозореца.” Тези хора са също такива. Техните слепи вътрешности си показват главите от прозорците на техните тела. Какво си мислят че ще видят? Какво означава тяхното одобрение и неодобрение? За разсъждаващите те са същите, тъй като тези не са видели нищо, за да одобряват или неодобряват; без значение какво казват, те говорят глупости. Човек първо трябва да добие зрение и едва тогава да погледне. Дори когато човек е получил зрение, как може да види неща, които не са за виждане?
В света съществуват много евлии, които са постигнали съюз, но има и други евлии над тях, които се наричат Скритите на Аллаха. Първите евлии казват смирено: „О, Аллах, покажи ни един от Твоите Скрити”, но докато те наистина не го пожелаят, докато не дойде времето да го видят, без значение колко добре „виждат” техните очи, те няма да могат да го видят. Проститутките в таверните не се посещават и виждат от всеки, докато не са потребни. Как тогава може някой да види или познае Скритите на Аллах без тяхната воля? Toвa не е лесна работа.
Меляикете казали: „Ние те възхваляваме…(2:30) Ние сме чиста обич, ние сме духовни, ние сме чиста светлина. Онези хора са една тълпа от убийствени ненаситници, които проливат кръв.” Това е казано, за да трепери за себе си човека пред духовните меляики, които нямат никакво богатство, високи постове или пердета, които са чиста светлина и чиято храна е Аллаховата красота. Чиста обич, далековидни и проницателни, те живеят в едно състояние между позитивното и негативното. Пред тях човека трябва да трепери и каже: „Тежко ми! Какво съм аз? Какво знам аз?” И ако светлината го озари и копнеж се развие в него, той трябва да благодари хиляди пъти на Аллах и да пита: „Как съм заслужил това?”
Този път ще изпиташ по-пълна радост от Шамсуддиновите думи, защото вярата е платното на кораба на човешкото същество. Когато платното е спуснато, то го носи към великите места. Когато няма платно, думите не са нищо повече от вятър.
-- -- -- -- --
Много хубаво е, че между обичащ и обичанa трябва да има абсолютна неофициалност. Официалностите са за външни хора. Неофициалността е забранена за всяко състояние, освен обич.
Аз бих разяснил обширно тези думи, но не му е времето, а човек трябва да се стреми усилено и да „изкопае много кладенци”, за да достигне „извора на сърцето”. Или слушателите са отегчени, или говорителя е отегчен и се извинява – а един говорител, който не може да освободи хората от тяхната отегченост, не струва пет пари.
Нито обичащия не може да докаже красотата на обичаната, нито някой друг може да убеди обичащия в нещо, което би предизвикало омраза към неговата обичана. Следователно, очевидно е, че логичните доказателства тук не са от никаква полза. В този случай човек просто трябва да бъде търсач на връзката на обичта. Сега, ако преувеличавам в една строфа относно обичащия („Ти, чиято форма е по-красива от хиляда същини.”), то не е правилна хипербола, защото аз виждам, че ученика е изразходил своята същина за формата на неговия учител. Всеки ученик има нужда от учител, когато той започне да се издига над понятията.
Бахауддин попита: „Не се ли отказва той /ученика/ от cвоето понятие не заради формата на учителя, а заради неговото /на учителя/ понятие?”
Не трябва да е така, защото ако беше така, тогава и двамата би били учители. За теб е необходимо да се стремиш да постигнеш вътрешно озаряване, за да избягаш и да бъдеш в безопасност от пламъцитe на объркването. Състоянията на този свят, като принцовите и министeрските постове проблясват бързо като светкавица в човека, който е получил това вътрешно озарение – също както за светскитe xopa състоянията на невидимия свят като страх от Аллаха и копнеж за света на евлиете проблясват бързо като светкавица и отминават. „Хората на Аллах” са се обърнали изцяло към Аллаха и принадлежат на Него. Те са заети с Аллаха, удавени в Аллаха. Светските желания, като страстта на импотентен мъж, се появяват, но не намирайки основа на която да останат, те бързо отминават. Светските /плътските/ хора са такива по отношение на състоянията на следващия свят.