Fihi Ma Fihi (26-30)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Ако не ви благодаря външно за доброжелателността, услугите и подкрепата, които ми давате директно и недиректно, то не е от гордост или арогантност и не е защото не знам как да изразя благодарността си с думи или с дела, но защото разбирам че правите тези неща от чиста вяра и искрено в името на Аллаха. И така, аз оставям Аллах да изрази благодарността за онова, което сте направили в Негово име. Ако аз кажа, че съм благодарен и ви похваля с възхищение, то би било като че ли вече сте получили част от отплатата, която Аллах ще ви даде. Да се принизиш, да изразиш благодарност и да се възхищаваш от някого са светски удоволствия. След като сте положили усилия на този свят да носите бремето на паричните разходи и социалния статус, би било по-добре отплатата да бъде изцяло от Аллаха. По тази причина аз не изразявам моята благодарност, тъй като ако я изразя, то би било свързано с този свят.
Парите не могат да се ядат. Те се търсят заради нещо друго, а не заради тях самите. Хората купуват коне, слуги и се домогват до високи постове с парите си, за да бъдат уважавани и одобрявани. Онова, което хората уважават и ценят е самия свят.
-- -- -- -- --
Шейх Насадж от Бухара бил велик духовен човек. Учени хора идвали и седели с уважение в негово присъствие. Шейха не знаел арабски. Когато те желаели да чуят тълкувание на Корана и хадиса от него, той казвал: „Не знам Арабски. Преведете ми айета или хадиса и аз ще ви кажа какво означава той.” И така те превеждали айет от Корана и той би обяснявал как например, Хазрети Пейгамбера бил в еди каква си ситуация, когато айета дошъл /от Аллаха/ и условията на ситуацията били еди какви си. И той би обяснил подробно нивото на ситуацията, по какъв начин се е стигнало до нея и нейната кулминационна точка. Един ден един потомък на Xазрети Али хвалел някой съдия в негово присъствие и казал: „Такъв съдия няма в целия свят. Той не взема подкупи. Той раздава справедливост безпристрастно и с искреност и вярност към Аллаха.”
„Това, че казваш, че не взема подкупи” – казал Шейх Насадж – „Със сигурност не е вярно. Ти, един Алид от потомството на Хазрети Пейгамбера, хвалиш и величаеш този човек като казваш, че не взема подкупи. Това не е ли подкупване? Какъв по-добър подкуп от това, да говориш за него така в негово присъствие?”
-- -- -- -- --
Шейх-ул-Ислям от Тирмиз веднъж казал, че причината, че Сайид Бурхануддин можел да обяснява толкова добре мистичните истини била, че той чел книгите на Учителите и изучавал техните езотерични учения.
Някой го попитал защо той не говорел като Сайид Бурхануддин, въпреки че и той бил чел и изучавал същите книги.„Той има страданието, старанието и действието” – отговорил Шейх-ул-Ислям. „Защо ти не говориш за тези неща?” попитали го. „Ти само говориш за онова, което си чел.” Това е корена на проблема. За това говорим и ние. Те нямаха агонията за другия свят. Техните сърца бяха изцяло погълнати от този свят. Някои са дошли да ядат хляб, а някои само да го гледат. Те искат да научат тези думи, за да ги продават на дребно. Тези думи са като красива булка. Каква любов и привързаност ще има едно красиво момиче за някой, който я купува, за да я продаде отново? След като единственото удоволствие, което този търговец има е в продажбата на момичето, би било по-добре той да бъде импотентен. Докато той купува момичето, за да я продаде, той няма мъжеството да я купи за себе си. Ако една тънка индийска сабя падне в ръцете на мекушав и женствен мъж, той ще я вземе, само за да я продаде. Ако той намери шампионски лък, той само ще го продаде, защото той няма сила да го опъне. Той иска лъка заради струната, а той дори няма пригодност ни за струната. Той е влюбен в струната и когато я продаде, той ще си купи пудра и руж. Какво друго може да стори?
Твоето неразбиране на тези думи е такова, че е все едно дали те са на древносирийски или на разбираем език! Внимавай да не кажеш, че разбираш. Колкото повече си мислиш, че си разбрал, толкова по-далеч си от разбиране. Да разбереш това, значи да не разбереш. Онова разбиране е робство; ти трябва да избягаш от него, за да станеш нещо.
Би било абсурдно да кажеш: „Аз напълних кожата си от морето и морето се побра в моята кожа.” Оново, което трябва да кажеш е: „Моята кожа се изгуби в морето.” Разсъдъка е добро и желателно нещо, за да те доведе до портите на царя, но когато стигнеш там, трябва да се разделиш от разсъждаването. От там нататък разсъждаването е в твоя вреда и то ще възпрепятства твоя прогрес. Когато стигнеш до царя, предай му се напълно. Повече няма да имаш нищо общо със „защо”–та и „за какво”–та. Например, ти имаш нерязан плат, от който искаш да се ушие палто или куртка, така че твоя разсъдък те води към шивача. До тогава разсъдъка ти е служил добре като донесъл плата при шивача, но след това трябва да се разделиш с разсъдъка и да се предадеш на шивача. По същия начин, разсъдъка служи добре да заведе болен човек при доктора, но в присъствието на доктора, разсъдъка няма какво повече да прави – човек трябва да се остави в ръцете на доктора.
Онези, които знаят какво е да извикаш, имат уши да чуят твоите вътрешни викове. Очевидно е, когато някой има вътрешна същност и съпричастие. Сред цял керван камили, една опиянена камила е очевидна по нейните очи, походка, пяна, и т. н. „Техните знаци са на техните лица, следите от чести седждета.” (48:29)
Всичко, което корена на едно дърво „яде” се появява на клоните, листата и плодовете на дървото. Ако то не яде и изсъхне, как може това да остане скрито? Тайната на този силен вик, който те надават е от това, че те разбират много думи от една дума и те схващат много намеци от една дума. Когато един човек, който е чел „Весиит” от Ел-Газали и други дебели томове, чуе една дума от „Тенбих” на Абу Ишак Ибрахим Ел-Ширази, чийто коментар той е чел, от една тема той разбира много принципи и проблеми. Той би могъл да напише много „Тенбих”–и от онази една дума – което значи, че той би могъл да каже: „Аз разбирам какво лежи в основата на тези неща. Аз виждам, защото съм полагал усилия, оставал съм буден през нощта и съм намерил съкровищата.” „Не сме ли отворили твоето сърце?” (94:1)
„Отварянето” /шарх/ на сърцето е безкрайно. Когато човек е чел обяснението /шарх/ и изпитал отваряне, той разбира много символи. Един новак ще разбере от дадена дума само значението на тази дума. Какво може да знае той? Какъв вик може да го обземe? Речта идва в съответствие с капацитета на слушателя. Мъдростта не излиза самa ако никой не я издърпа. Мъдростта идва пропорционално на стремежа на онзи, който я търси и се храни от нея. Ако човек не прави това и пита защо речта не идва, отговора е: „Защо не я измъкнеш?” Онзи, който не използва способността си да слуша, не може да стимулира говорителя да говори.
По времето на Хазрети Пейгамбера живял един невярващ, който имал роб – мюсюлманин и този роб бил много почтен човек. Една сутрин господаря казал на своя роб да му помогне да отнесат няколко купи в обществената баня. По пътя те минали край джамията, където Хазрети Пегамбера и неговите последователи се молели. „Господарю” – рекъл роба – моля те, задръж тези купи за момент, докато кланям обедната молитва. Ще се върна веднага след молитвата.” Казвайки това, той влезнал в джамията. По-късно Хазрети Пегамбера излезнал, неговите последователи излезнали, но роба останал сам в джамията. Господаря му чакал до обяд и тогава извикал: „Робе, излизай!” „Той не ме пуска.” отговорил роба. Когато това продължило, господаря му си мушнал главата в джамията, за да види кой не пускал неговия роб. Виждайки само един чифт обувки и нечия сянка, но никакво движение, той попитал, „Кой не те пуска?”
„Същия, който не те пуска вътре.” отговорил той. „Онзи, когото не можеш да видиш.”
Човека винаги обича онова, което не е видял или чул, или разбрал. Ден и нощ той го търси. Той е отдаден на онова, което не вижда. Той се отегчава и напуска онова, което е видял и разбрал. Поради това философите отхвърлят понятието на виденията. Те казват, че когато видиш е възможно да се отегчиш. Но това не е така. Сунниите казват, че видението е време, в което Той се показва по един начин, но Той се показва по сто различни начина всеки момент: „Всеки миг Той се занимава с нещо ново.” (55:29) Въпреки, че Той може да се манифестира по сто различни начина, два от тях никога не са същите. Точно в този момент ти виждаш Аллаха в различни следи и дела. Всеки момент ти виждаш по различни начини, че никои две от Неговите дела не си приличат. По време на радост има една манифестация, по време на тъга друга, по време на страх друга и по време на надежда друга. Колкото разнообразни са Аллаховите дела и манифестациите на Неговите дела, такава също е и манифестацията на Неговата духовна същност. Ти също, който си част от Аллаховата мощ, се манифестираш по хиляди различни начини всеки момент и никога не оставаш установен и закован на едно състояние.
Някои от Аллаховите роби се приближават до Аллаха чрез Корана. Има други, по-елитни, които идват от Аллаха само да намерят Корана тук и да разберат, че Аллах е онзи, който го е изпратил.
„Наистина, Ние сме го изпратили и Ние със сигурност ще го запазим.” (15:9) Тълкувателите казват, че този айет е относно Корана. Това е така, но тук има и друго значение: „Ние сме сложили в теб същина, желание да търсиш, копнеж, който Ние пазим. Ние няма да допуснем това да се пропилее и ще оправдаем, и ще осъществим твоето желание и копнеж.”
Кажи „Аллах” веднъж и бъди твърд и непоколебим, защото всякакви нещастия ще се изсипват върху теб.
Един човек веднъж отишъл при Хазрети Пейгамбера и казал, „Я, Ресулеллах, обичам те.”
„Внимавай какво говориш”, рекъл Хазрети Пейгамбера.
Човека повторил: „Обичам те.”
„Внимавай какво казваш” – предупредил го отново Хазрети Пейгамбера. Но за трети път човека казал: „Обичам те.”
„Сега бъди твърд и непоколебим” – рекъл Хазрети Пейгамбера – „Защото ще те убия с твоята собствена ръка. Тежко ти!”
По времето на Хазрети Пейгамбера някой казал: „Не искам тази вяра. За Бога, не я искам! Вземи си обратно тази религия. Откакто влезнах в тази ваша вяра, не съм имал нито един мирен ден. Изгубих богатството си; изгубих жена си и децата ми не останаха; не ми остана ни честта, ни силата, ни страстта.”
Отговора бил: „Където отиде нашата вяра, тя не се връща, докато не изкорени човека и не му изпразни къщата.”
„Никой няма да го докосне, освен онези, които са чисти.” (56:79)
Докато имаш дори и частица себелюбие останала в теб, никой обичан няма да ти обърне внимание. Няма да бъдеш достоен за съюз и никой обичан няма да те приеме. Човек трябва да стане напълно безразличен към себе си и неприязнен към света, за да покаже лицето си Обичания. Сега, нашата вяра няма да освободи едно сърце, което е намерило стабилитет, докато не го доведе при Аллаха и не го раздели от всичко, което е неподходящо и неблагоприятно. Хазрети Пегамбера е казал, че причината, че не можеш да намериш мир и постоянно тъгуваш, е защото тъгуването и скърбенето е като повръщане. Докато някои от онези предишни радости останат в твоя стомах, нищо няма да ти се даде да ядеш. Докато човек повръща, той не може нищо да яде. Когато свърши с повръщането, едва тогава той може да яде. Ти също трябва да чакаш и да търпиш скръб и тъга, защото тъгуването е повръщане. След като повръщането свърши, ще дойде радост, която няма никаква тъга; роза, която няма никакъв трън; напитка, която не причинява махмурлук. Ден и нощ ти търсиш мир и спокойствие на този свят, но е невъзможно те да се постигнат тук /на този свят/. Въпреки това, ти не преставаш да ги търсиш дори и за момент. Какъвто и мир да намериш на този свят, той е нестабилен като минаваща светкавица. Какъв вид светкавица? Светкавица пълна с градушка, дъжд, сняг, пълна със скръб и изпитания. Например, да речем, че някой иска да отиде в Анталия, но поема пътя към Касареа. Въпреки, че той може никога да не изгуби надеждата, че ще стигне до Анталия, невъзможно е да стигне до там по пътя, който е поел. От друга страна, ако той поеме пътя към Анталия, въпреки че той може да е куц и слаб, накрая той ще пристигне, защото пътя води до там. След като нито работите на този свят, нито работите на следващия не се постигат без страдание, страдай за следващия свят, за да не бъде страданието ти напразно.
Ти казваш: „О, Мухаммеде, вземи ми вярата, защото не намирам мир /с нея/.”
„Как може нашата вяра да остави един човек на собствената му воля, преди да го е довела до целта?” – ще отговори той.
В приказката за един учител се разказва как той бил толкова беден, че през зимата той нямал какво да облече, освен едно ленено платно. Една мечка случайно била понесена от течението на реката и се носела от течението на реката надолу, а главата и била под водата. Няколко деца видели гърба на мечката и извикали: „Учителю, паднало е кожено палто в реката. Може би Ви е студено, защо не го извадите?” На учителя му било толкова студено, че той веднага скочил в реката да вземе „палтото”. Мечката забила ноктите си в него и го държала във водата. Децата извикали: „Учителю, или донесете палтото, или ако не можете, пуснете го и излезте!”
„Пуснал съм го” – казал той – „Но то не ме пуска! Какво да правя?”
Как тогава ще те остави копнежа за Аллаха? Трябва да сме благодарни, че не сме в нашите собствени ръце, a в Аллаховите. Едно бебе познава само млякото и майка си. Аллах не го оставя в онова състояние, a го кара да напредва и да може да яде хляб и да си играе. От там Той го издига до състоянието на разумност. По отношение на другия свят, ние сме в етапа на ранно детинство: този свят е просто друга майчина гръд. Аллах няма да те остави, докато не те доведе до разбирането, че това състояние е ранно детство и нищо повече. „Смайвам се от хора, които трябва да бъдат теглени с вериги и окови към Дженнета” (Хадис). „Вземете го и го завържете” (69:30), тогава го изгорете в Дженнета; тогава го изгорете в обединение; тогава го изгорете в красота; тогава го изгорете в съвършенство; изгорете го!
Рибарите не издърпват рибата изведнъж. Когато рибата се хване на куката, те я дръпват малко за да започне да кърви и да изгуби силата си. Тогава те я отпускат и дръпват за известно време, докато нейната сила бъде напълно изсмукана. Когато куката на обичта се закачи в човешката уста, Аллах я дърпа постепенно, така че всичката излишна сила и „кръв” в човека, малко по малко го напускат.
„Аллах свива и разширява.” (2:245)
Това, че не съществува друг бог, освен Аллаха е вярата на обикновените хора. Вярата на духовния елит е, че не съществува никой „друг”, освен Него. Все едно някой да сънува, че той е цар, който седи на Престола и около него стоят неговите роби, управници и генерали. Той си казва: „Трябва да съм цар. Няма друг цар, освен мен.”
Той казва това в съня си, но когато се събуди и види, че в къщата няма никой, освен него, тогава той ще каже: „Аз съм тук и тук няма никой друг, освен мен.” Сега, на човек му трябва отворено око; заспалото око не може да види това. То не е и длъжно да го види. Всяка секта отхвърля всяка друга секта и казва: „Ние сме праведни. Откровението принадлежи на нас. Тези другите са грешни.” А другите казват съвсем същото за тях. По този начин „седемдесет и двете секти се отричат взаимно. хадис: „… моя Уммет /общност/ ще се раздели на седемдесет и три части, от които само една няма да гори в Джехеннема.” Те всички са в съгласие, че никой от другите няма откровението и че от всичките само една /група/ го има.
Сега, човек трябва да бъде проницателен и мъдър вярващ, за да познае коя е онази група. „Вярващия е проницателен, разграничаващ, разбиращ и интелигентен /разумен/. (хадис) Вярата е онази способност на разпознаване и схващане.
Някой каза: „Онези, които не знаят са много, а онези, които знаят са малко. Ако се заемем с разграничаването между онези, които не знаят и нямат същина /субстанция/ и онези, които имат същина, то ще отнеме много време.”
Въпреки че онези, които не знаят са много, когато опознаеш малко от тях, ти ги познаваш всичките.
(Бележката на преводача: Ние влияем и сме повлияни от онези, с които встъпваме в контакт докато сме „зелени”. Когато човек „узрее”, нищо негативно не може да му повлияе и той е в състояние да помогне на „зелените”. Но, една от най-големите опасности по този път на „съзряване” се появява, когато някой „зелен” започне да си мисли, че е „узрял”.
Хазрети Мевляна ни обръща внимание и ни помага да избегнем тази опасност: „Колкото повече си мислиш, че си разбрал, толкова по-далеч си от разбиране.”)
По същия начин, когато видиш една ръка пшеница, ти знаеш какво има във всички хамбари по света. Ако си вкусил малко захар, без значение колко много различни видове сладкиши могат да се направят от нея, ти знаеш от захарта, която си вкусил, че те имат захар в тях.
Един човек, който е вкусил захар, а после не я познае, трябва да е глупак.
Ако ти изглежда, че тези думи се повтарят, то е защото ти още не си научил първия урок и ние всеки ден трябва да повтаряме същото нещо.
Един учител веднъж учил едно дете три месеца, но детето дори не могло да научи първото и най-простото нещо: „Елиф /буквата ‘А’/ няма нищо.” Бащата на детето дошъл и рекъл: „Ние не сме били небрежни по отношение на заплатата Ви, но ако сме изпуснали нещо – кажете ни, за да Ви платим.”
„О, не” – отговорил учителя – „Грешката не е ваша. Детето просто не напредва.” Той повикал детето и му казал: „Кажи: „Елиф няма нищо!”
„Няма нищо” – рекло детето, което не можело да каже „елиф”.
„Виждате ли?” – казал учителя – „Тъй като той не е научил дори толкова, как мога да му дам нов дерс /урок/ ?”
Ние казваме „Елхамдюлиллях” – хвала на Аллаха, /както е обичая след ядене/, не защото няма достатъчно хляб или храна - тези са неограничени, но защото гостите са се заситили и не могат да ядат повече. Сега, този „хляб и храна” не приличат на продоволствието на този свят, защото ти можеш да ядеш колкото си искаш от храните на този свят - и на сила и без апетит.
Тъй като храните на този свят са бездушни, те ще отидат там, кадето ги занесеш. Те нямат дух, който да ги предпазва от недостойните – за разлика от божествената храна, която е мъдрост и жива милост и идва при теб и те храни, докато имаш апетит и показваш наклонност. Тъй като тя не може да се яде на сила, когато нямаш повече апетит и наклонност, тя тайно се отдръпва и се скрива от теб.
Ако говорим за чудесата на евлиете, човек може да ce придвижва и отиде от тук до Мекка за ден, или за момент. Няма нищо странно или чудно в това. Пустинния вятър може да направи същото „чудо”, защото за ден или за момент той може да отиде, където си поиска. Чудо е онова, което те издига от низко състояние във възвишено състояние; то е онова, което те пренася от там до тук, от невежество до разум, от бездушие до живот. В началото ти беше пръст; ти беше неодушевен и доведен в света на растителния живот, от където ти премина в света на животинството и от там в света на човечността. Това са чудеса. Аллах ти е дал способността да преминеш през тези различни етапи и пътища, по които ти си дошъл до тук. Ти нямаше ни най-слабото понятие, че ще дойдеш, или по какъв начин или как си дошъл, или че през цялото време някой те води; все пак, ти ясно виждаш, че си дошъл. По същия начин ти ще бъдеш пренесен в стотици различни светове. Не отричай това. Въпреки, че не знаеш нищо за това, приеми го.
Една пълна с отрова паница била донесена на Хазрети Омер. „За какво служи това?” попитал той.
„Ако явното убийство на някого се смята за неуместно” – казали те – „Ако му се даде малко от това, той ще умре тихо. Ако имате враг, който не може да се убие със сабята, той може да се убие тайно с малко от това.”
„Донесли сте чудесно нещо” – казал Хазрети Омер – „Дайте ми да го изпия, защото вътре в мен имам един силен враг, когото никаква сабя не може да достигне. В целия свят няма никой по-омразен за мен.”
„Няма нужда да изпивате всичко” – рекли те – „Само малко е достатъчно. Всичкото би убило сто хиляди хора.”
„Този враг не е обикновен човек” – рекъл Хазрети Омер – „Той е враг, който е равен на хиляди мъже и е победил стотици хиляди хора.” Вземайки купата, той я изпил на веднъж.
Онези, които присъствали станали мюсюлмани и казали: „Твоята вяра е права.”
„Вие всички станахте мюсюлмани” – рекъл Хазрети Омер – „Но този неверник вътре още не е станал мюсюлманин.”
Сега, онова, което Хазрети Омер имал предвид под вяра, не било вярата на масите. Той имал такъв вид вяра и дори и повече, защото той имал вярата на истински верните и отдадените на Аллаха. Онова, което той имал предвид, било вярата на пейгамберите и избраните - „окото на сигурността.” Онова е, което той търсел.
Славата на един лъв се разчула навсякъде по света. Един човек толкова се заинтересувал от този лъв, че тръгнал на далечен път към джунглата, където лъва живял, за да го види. Когато стигнал до джунглата, след като пътувал цяла година и претърпял много трудности, той видял лъва от далеч и спрял, не можейки да продължи. „Стигнал си толкова далеч от обич към този лъв” – казали му – „А този лъв има навика да не напада онези, които се приближават смело към него и го галят с обич. Лъва се разярява само от онези, които се страхуват от него. Той напада онези, които хранят лошо мнение за него. Сега, след като си пътувал цяла година и си дошъл толкова близко до лъва, защо спря? Пристъпи напред!”
Но човека нямал куража да поеме дори и една стъпка напред. „Всички онези стъпки, които направих” – казал той – „Бяха лесни. Но тази една стъпка сега аз не мога да поема.”
Онова, което Хазрети Омер имал предвид под вяра, била онази една стъпка в присъствието на лъва. Онази една стъпка е много рядка – тя е свойствена само на малкото избрани. Наистина, това е истинска стъпка; всичко друго е само следа. Такава вяра идва само на пейгамберите, които са си измили ръцете от своя живот.
-- -- -- -- --
Обожателя извлича сила и живот от Образа на любимия. Защо това трябва да бъде странно? Образът на Лейля давал сила и препитание на Меджнун. Ако една „метафорична” любима притежава такава мощ и влияние, защо да ти изглежда странно, че образа на един действително любим дава сила и по видими и по невидими начини. Защо ли изобщо казваме „образ”, когато то е душата на реалността. Света се дъpжи и съществува посредством образът. Ти наричаш този свят реалност, защото той е видим и осезаем, а онези съществени идеи, на които света е само един клон, ти наричаш образи. Реалността е точно обратната: този свят е образа. Съществената идея може да създаде стотици светове като този, които постепенно да се разпадат, да бъдат унищожавани и да се превърнат в нищо. Тогава тя може да създаде нови, по-добри светове без самата тя да остарява. Тя е над новост и старост. Само нейните клонове могат да се определят като нови и стари, а като техен първопричинител, съществената идея е над тях /новост и старост/. Един архитект формулира къщата в съзнанието си, създавайки образ с определена ширина и дължина и с портал и двор с определени размери. Това не е образ, защото от този „образ” се ражда реалността, която е само клон на образа. Ако един човек, който не е архитект, си представя подобно нещо, това е фантазия. За човек, който не е строител и не знае как да строи се казва, че фантазира.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
По-добре е хората да не задават въпроси на факира, защото техните въпроси го карат да измисля лъжи. Защо? Защото когато един материалистичен човек го попита нещо, факира трябва да отговори. Тъй като неговия отговор е истина, той не може да я каже, защото питащия е неспособен да разбере или не е достоен за такъв отговор: неговата уста не заслужава такъв залък. За това, факира е принуден да измисли лъжа, която да е в съответствие с капацитета и способността на питащия, за да се отърве от него. Въпреки, че всичко, което факира казва е истина, все пак, в сравнение с правилния отговор за нивото на самия факир, отговора даден на питащия е лъжа, без значение колко правилен и дори повече от правилен е той за онзи, който го чува.
Един дервиш веднъж имал един ученик, който просел за него. Един ден той донесъл храна, която някой му дал докато просел и дервиша ял от нея. Онази нощ дервиша станал джунуб /имал нощно изхвърляне/.
„Кой ти даде тази храна?” – попитал той ученика.
„Едно красиво момиче” – отговорил той.
„Валлахи /Кълна се в Аллаха/”, рекъл дервиша, “в продължение на двадесет години не съм имал нощно изхвърляне. Това е от нейната храна.” Ето защо един дервиш трябва да внимава и да не яде храната на всеки, защото дервишите са деликатни и чисти и такива неща лесно оказват влияние на тяхното специфично духовно състояние. Нещата се показват на тях по същия начин, както едно мъничко петно от сажди се показва на една чисто бяла мантия. От друга страна, нищо /ново/ няма да се покаже на една мръсна мантия, която е почерняла и изгубила своята белота след години прекарани в мръсотия, без значение колко мас и кир падат на нея. Затова, един дервиш не трябва да яде ни залък от несправедливите, онези, които са замърсени и покварени, или груби материалисти, защото такива залъци ще окажат отрицателно влияние на неговото духовно състояние. В съзнанието на дервиша ще се покажат покварени мисли като резултат от онова отрицателно влияние, също както онзи дервиш имал нощно изхвърляне от залъка на момичето. И накрая, Аллах знае най-добре.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Ибадета на търсещите се състои в това да се стремят и служат на Аллаха и да разпределят времето си за всяка работа, така че тяхното време да не се губи и да имат силата на навика като „надзирател”, който да ги кара да извършват задълженията си. Например, човек трябва да стане преди сабах /времето за утринна молитва/ или за сабах, когато душата е по-спокойна и по-чиста. Всеки човек прави такива ибадети, които са подходящи за неговата благородна душа. „Наистина, ние сме строените в редици и ние сме прославящите.” (37:165 – 166) Съществуват сто хиляди степени. Колкото по-чист е човека, толкова повече е напреднал; колкото по-нечист е той, толкова по-далеч назад е деградиран. „Поставете ги отзад както Аллах ги е поставил отзад.”(хадис) Това е дълга история и няма начин да се избегне. Който съкращава тази история, съкращава собствения си живот и душа – освен онзи, който е защитен от Аллаха.
Колкото до ибадета на онези, които са постигнали съединение, имам предвид в съответствие с разбирането – призори свещените рухове (души) и чистите меляикета (ангели), заедно с онези „които никой не ги познава, освен Аллах” (14:9) и на които именатa са скрити от хората от изключителна ревност, идват да ги посетят. „И ти ще видиш хората как влизат на тълпи в религията на Аллаха” (110:2) „И меляикете ще влязат при тях от всички врати. (13:23) Ти можеш да седиш до тях и нито да видиш, нито да чуеш тези думи, поздрави и смях. Защо това да е странно? Един болен човек може да има видения пред смъртта си, а някой друг, който седи до него да не знае за тях и да не чува какво се казва. А никой не вижда истините преди смъртта; те са хиляда пъти по-деликатни и тънки от видения, които човек не вижда и не чува, ако не е болен.
Един гост, знаейки деликатността и силата на евлиете и разбирайки колко меляике и чисти рухове (души) са дошли призори в присъствието на шейха, чака неизмерно дълго, защото той не смее да прекъсне шейха по време на такъв ибадет.
Всяка сутрин царските слуги стоят пред царската врата, готови да му слугуват. Техния „ибадет” е всеки да има определено място и определено задължение. Някои служат от далеч, и царя никога не ги вижда или не им обръща внимание; но царските слуги виждат кой му служи. Когато царя излезне, неговия „ибадет” е да заповядва на слугите да му служат от всички страни, защото възможността за слугуване не е нещо, което трае завинаги.
Казването, „Приеми качествата на Аллах” се e осъществило; хадиса: „Аз ще бъда неговия слух и зрение” е станал реалност. Това е изключително силна степен; срамота е да се говори за нея. Тя не може да се разбере чрез думи. Ако само малко от нейната сила се манифестира, тогава самата дума би станала неизречима и нищо не би останало, нито физическа, нито психическа сила. „Града на съществуването” е унищожен от армиите на светлината. „Наистина, когато царе влезнат в един град насила, те го разрушават.” (27:34) Ако една камила влезне в малка колиба, колибата ще бъде разрушена; но под руйните ще се намерят хиляда съкровища.
Съкровищата се намират в руини,
едно куче в благоденстващ град
пак си е куче.
/Санай/
След като говорих дълго за степента на стремящите се, какво мога да кажа за степента на онези, които са постигнали обединение, освен че то няма край? Предишната степен има край, и той е обединение. Какъв е края тогава на онези, които вече са постигнали онова обединение, в което няма никакво разделяне? Узрялото грозде никога не се връща в зелено състояние; никой узрял плод, не може да стане незрял.
Смятам за незаконно да се говори на хората за тези неща,
но когато Твоето име се спомене, аз дълго говоря.
/Мухаммед ибн Ел – Мунаввар/
Валлахи, аз няма да говоря дълго. Ще бъда кратък.
Аз пия кръвта на моето сърце
а ти мислиш, че вино аз пия.
Ти ми крадеш душата
и си мислиш, че ми даваш подарък.
Всеки, който съкращава това, все едно оставя правия път и поема пътя към смъртоносна пустиня, мислейки, че някъде наблизо ще намери дървета.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Докторa, който е xристиянин каза: „Няколко ученика на Шейх Садруддин пиха вино с мен и казаха: „Исa е Бог, както вие християните казвате. Ние знаем, че това е истина, но ние крием вярата си и я отричаме публично, за да запазим реда в обществото.”
„Лъжецa e Аллахoв враг.” – каза Учителя. „Така говори един човек, който е опиянен с виното на заблудения, очернен и очерняващ Шейтан /Сатана/, който е изпъден от Аллаховото присъствие. Как е възможно един слаб човек, който бягал от капаните и злините на eвреите от едно място на друго и чиято физическа форма била по-малка от два аршина, да бъде Пазителя на седемте небеса? Ширината на всяко небе се преминава за петстотин години, а да се стигне до следващото небе са нужни още петстотин години. Същото е и със земите – за всяка трябват петстотин години да се премине, и още петстотин години да се стигне до следващата. Под Аллаховия Трон има едно море чиято дълбочина не достига неговите глезени. Толкова много и много повече принадлежи на Аллаха. Как може твоя разум да приеме, че уредника и владетеля на всичко това би могъл да има най-слабата форма от всичко? Кой тогава беше създателя на небесата и земята преди Хазрети Иса? Слава на Аллаха, чиято мощ е високо над онова, което несправедливите си мислят!”
Християнина казва: „Пръстта отиде при пръстта, а чистото при чистото.”
„Ако духа на Хазрети Иса беше Аллах” – каза Учителя – „Къде тогава е отишъл неговия дух? Духа се връща при своя извор и създател, а ако той беше извора и създателя, къде би отишъл?” „Религията, която нашите предци са ни оставили е достатъчна за нас” (5:104), казват християните.
„Ако баща ти беше ти оставил потъмнели, нищо не струващи и фалшиви лири, не би ли ги обменил за чисто злато, без примеси и фалшификации? Или може би ти би задържал фалшивото и би казал: „Така го намерихме?” Ако ти беше роден с дефектна ръка, но имаше доктор и лек, които да излекуват ръката ти, не би ли взел лекарството? Или може би, би казал: „Аз съм роден недъгав и не искам да се променя”? Ако в твоето родно село имаше само солена вода, но някой те беше отвел в друго село, където водата е сладка, реколтата богата и хората здрави, не би ли желал да се преселиш там и да пиеш лековитата вода, за да те напуснат всички болки и болести? Или може би би казал: „ На нас ни е оставено това село и тази солена вода, която предизвиква болести; за това ние ще се държим за онова, което ни е оставено”?
Никой не би направил това. Никой човек с всичкия си акъл (paзcъдък) не би казал това. Аллах ти е дал акъл, зрение, и способност на разграничаване /между добро и лошо, правилно и неправилно/ които са лично твои и не са смесени с тези на твоите предци. Защо тогава смяташ своя собствен акъл и зрение за нищо и следваш един акъл, който ще те разруши и няма да те води правилно?
Бащата на Юташ бил обущар, но когато Юташ стигнал до султановия двор, той научил маниерите на царете. Той получил най-високия пост, Пазителя на Сабята. Той не казал: „Аз намерих баща си обущар и не искам този пост. Султане, дайте ми ателие на пазара, за да практикувам обущарство.”
Дори кучето, със всичко животинско в себе си, когато се научи да лови за султана, то забравя какво му е останало от неговите родители, както например техния живот в мръсни и пусти места и желанието за леш и отпадъци. То следва царските коне и гони дивеч. Също така и сокола, след като е обучен от царя, не казва: „Аз наследих планински чукари и мъртви животни за храна от моите предци. Аз няма да обръщам внимание на царския барабан или на неговия лов.”
Ако едно животно е достатъчно интелигентно да се държи за онова, което е по-добро за него, а не за онова, което то е наследило от своите родители, тогава е ужасно и безчестно за едно човешко същество, което е издигнато над всички същества на земята въз основа на своя разум и способност да разграничава, да бъде по-малко интелигентно от животните. Не дай боже! Да, би било правилно да се каже, че Господаря на Хазрети Исa му e дал благородност и го e поставил сpед избраните, и че който служи и се подчинява на Хазрети Исa, служи и се подчинява на Господаря на Хазрети Исa. И ако Аллах е изпратил Хазрети Пейгамбера, който е по-добър от Хазрети Исa и който се манифестирал чрез Хазрети Исa, тогава би било задължително онзи Пейгамбер да се следва заради Аллаха, а не заради Пейгамбера. Нищо не се обожава заради самото себе си освен Аллах; нищо не се обича заради самото себе си освен Аллах. Всичко друго се обича заради Аллаха. Целта е Аллах, което значи, целта е да обичаш и търсиш нещо заради нещо друго, а не заради самото нещо, докато не стигнеш до Аллаха – и тогава ти ще Го обичаш заради самия Него.
/Бележка на преводача: В предишните глави Хазрети Мевляна споменава, че всичко, което обичаме и към което сме привързани е „перде” между нас и Аллаха. Тъй като този живот е една поредица от дарове и загуби където накрая всичко материално се изгубва, за един стремящ се към Аллаха човек, даровете са доказателство за Аллаховата милост и неограничен берекет, докато с всяка загуба му се вдига „перде” и онова, което разделя човека от Аллаха постепенно се намалява, а със смъртта напълно изчезва./


Безумно е Кябето да се покрива.
„Бе”-то в „Бейтуллах” е достатъчно
да покрие Кябето.
/Санай/

„Не е същото да си почерняваш клепачите с грим и да имаш черни клепачи.” /Мутенебби/
Също както износените и съдрани дрехи могат да крият богатство и величие, така и скъпите дрехи и одежди могат да крият лицата и съвършената красота на факирите. Когато факирската одежда е съдрана, неговото сърце е отворено и в процес на разширение.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
Някои глави са украсени със златни корони. Златните корони и скъпоценните диадеми отвличат вниманието от красивите коси на други глави, защото косите на красавиците са капани на обичта, която е трона на сърцето. Златната корона е безжизнено нещо; носача е обичания на сърцето. Ние търсихме Сюлеймановия пръстен във всички неща. Намерихме го в духовната бедност, и там ние намерихме спокойствие и миp.
/Бележка на преводача: Термина „духовна бедност” се употребява много често в cуфийското учение и е основан на един Хадис в който Хазрети Мухаммед казва: „Аз се гордея със своята бедност.” Според едно тълкувание на този хадис, Хазрети Мухаммед имал предвид не само материалната си бедност, която била очевидна, но и „духовната си бедност”, под което се има предвид неговото неутолимо желание за близост до Аллаха и духовно знание. Колкото и да получавал, той се чувствал „беден”, той знаел, че колкото и огромно да било неговото знание, то било нищо в сравнение с Аллаховото знание. Той не се опиянил с духовно знание и никога не смятал, че имал достатъчно, но винаги, до края на живота си търсел повече. От друга страна, Хазрети Мевляна казва, че „духовна бедност” е да нямаш нищо и да не искаш нищо, но тези две определения не са в конфликт, защото истинското духовно знание не се получава преди да стигнеш до състоянието да не искаш нищо./
Нищо друго не беше толкова приятно. Говеенето води до несъществуване, защото в края на краищата всичките радости са там. „Аллах е с онези, които търпеливо постоянстват.” (2:249)
Корена на всичко на пазара – дюкяни, питиета, стока – е нуждата в човешката душа; но „корена” е скрит и не се движи или показва, докато едно нещо не стане „необходимост.” По същия начин, всеки народ, всяка вяра, всяко пейгамберско и евлийско чудо, всяко пейгамберско състояние има „корен” в човешкия рух /дух/, но докато то не стане „необходимост”, то не се активира и не се показва. „Ние отбелязваме всичко в ясна книга” (36:12)
Доброто и злото едно нещо ли са или две? До толкова, до колкото те са противоречиви тогава отговора е, че те абсолютно трябва да са две, тъй като нищо не може да противоречи на себе си. Обаче от гледна точка на факта, че те са намесени, злото трябва да идва от доброто, защото доброто е преставането и спиране на злото, а абсурдно е да се мисли за изоставяне на злото, ако то не съществува. Ако нямаше никаква мотивация за зло, тогава доброто никога нямаше да бъде изоставено. В такъв случай нямаше да има две различни неща, което доказва, че доброто е изоставяне на злото.
Маздеаните казват, че Яздан е създателя на доброто, a Архиман – създателя на злото. На това ние казваме, че доброто и лошото са смесени: не може да има нищо добро, ако няма и зло, защото да бъдеш добър означава спиране на злото. Невъзможно е злото да спре, ако не е имало зло на първо място. Радостта е преставане на мъката, а невъзможно е мъката да престане, ако тя не съществува. Следователно, двете са неразделно цяло. Аз споменах, че ползата на едно нещо не става очевиднa, докато нещото не отмине. То е като речта: докато отделните букви не преминат в изричане, ползата не може да достигне слушателя.
Ако някой говори лошо за факир /мистик/, той всъщност говори добре за него, защото факира избягва характеристики, за които може да бъде обвиняван. Той е враждебен към такова окачествяване. Следователно, когато някой говори лошо за лош нрав, той говори лошо за врага на факира и по този начин хвали факира, който отбягва неща, които заслужават порицание. А онзи, който отбягва онова, което заслужава укор е достоен за възхвала. „Нещата стават очевидни чрез техните противоположности.” Тогава в действителност факира знае, че критиката не е негов неприятел или порицател.
Аз съм като приятна градина, а около мен има стена, покрита с мръсотия и тръни. Един минувач, който вижда само стената и нейната мръсотия, говори лошо за градината. Защо това да ядосва градината? Това, че минувача говори лошо за градината не вреди на никого освен на самия него. Човек трябва да приеме стената, за да може да влезне в градината, но когато той критикува стената, той остава навън и сам се „съсипва.” Затова Хазрети Пейгамбера е казал: „Аз съм смеещия се палач”, което означава: аз нямам враг, към когото мога да бъда гневен. Хазрети Пейгамбера убива неверника по един начин, за да не може неверника да се убие сам по много начини. Разбира се, че той се смее когато убива.